Читать «Неразрешената загадка за човека, който нямаше лице» онлайн - страница 18

— Бяха много горещи дни — каза инспектор Уинтърботъм.

— И тогава мъжът му извикал със самодоволния си предвзет глас. „Здравей — казал той. — Ти тук? Как си открил моето местенце за къпане?“

Това вече било твърде много за художника. Той имал чувството, че са посегнали на последното му убежище. Хвърлил се към жилестото гърло — доста е жилесто, ако сте забелязали, с изпъкнала адамова ябълка, направо да го раздразни още повече. Водата се кискала в краката им, те се олюлявали напред-назад. Художникът усетил, че палците му потъват в плътта, която бил рисувал. Гледал как омразните познати черти се подуват, стават неузнаваемо морави и се радвал. Гледал как хлътналите очи изпъкват, как се изкривяват, тънките устни и почернелият език се провира между тях. Не се разстройвате от такива неща, надявам се.

Инспекторът се разсмя.

— Ни най-малко. Описвате нещата по забележителен начин. Вие трябва да напишете книга.

— „Аз пея, ала като дрозд,

сред клоните, на воля.“

— Отвърна негова светлост нехайно и продължи без по-нататъшен коментар. — Художникът го удушил. Захвърлил го на пясъка. Погледнал го и сърцето му се изпълнило със злорадство. Протегнал ръка и напипал счупена бутилка с остър ръб. Започнал бързо, без да се колебае, заличавал, разкъсвал всяка черта на това лице, което познавал и ненавиждал. Смачкал го, унищожил го напълно.

После седнал до стореното от него. Обхванал го страх. При боричкането били залитнали на сушата и стъпките му личали но пясъка. Имало кръв по лицето и по банския му, а с бутилката се бил порязал но ръката. Но благословеното море все още се надигало. Той гледал как водата прибягва по петната кръв и по стъпките му и изтрива доказателствата за неговата лудост. Сетил се, че другият бил заминал, без да остави адрес. Той се върнал бавно-бавно във водата и когато тя го покрила до гърдите, видял, че червените петна отдимяват като лека мъгла в синьото и кафявото на прилива. Той продължил — газел, плувал, обръщал се от време на време, за да види онова, което оставил зад себе си. Допускам, че когато е доплувал обратно до скалите и се е изкачил пречистен и успокоен върху тях, той се е сетил, че би трябвало да хвърли тялото във водата и да остави прилива да го отнесе, но било вече късно. Чувствувал се чист и просто не можел да се върне за трупа. Освен това закъснял, а в хотела щели да се чудят, ако не се върнел навреме за закуска. Затичал леко по голите скали и по тревата, по които не оставали никакви дири. Облякъл се, като внимавал да не остави следи от присъствието си. Трябвало да откара колата, за да не се издаде. Сложил велосипеда на задната седалка под пътнишките одеяла и тръгнал — но вие знаете, както и аз, накъде е тръгнал.