Читать «Мисли и парадокси» онлайн - страница 8

В наше време задачата на Дарвин би била извънредно улеснена. Няма нужда цял живот да се ровиш и изследваш, за да разбереш, че хората са произлезли от животни.

Едно от най-големите нещастия на свободния българин е това, че ние не сме нито граждани, нито борци, нито човеци, а чисто и просто сме един народ от хъшлаци. Вгледайте се в личните отношения — въпреки външната им загладеност, и в обществените работи — въпреки външната им закономерност, във всяка организация, във всеки сбор от хора — навред ще видите, че в дъното бушува стихията на едно непобедимо хъшлачество. У другите народи има „джентълмен“, има „денди“ или кой знае още какво. Ние имаме само хъшлак. Ала светът не помни да е съществувала някога и процъфтявала държава от хъшлаци…

— Вие сте държавни крадци!

— Ами вие? Вие сте политическа сбирщина!

— Вие сте готови да продадете България!

— Вие сте морални нищожества!

Просто страшно е да чете човек по вестниците как „обществените движения“ се разправят помежду си… Но има нещо още по-страшно; то е, че и едните, и другите, и третите — уви! — имат право…

Едно разбрах с положителност през моя живот: че навсякъде може и без мене.

За мене няма нищо по-важно от държавата. Когато се кланям в нейния храм, аз не искам да мисля, че свещите, които там ми продават, са доставени чрез търг със злоупотребление; нито че храмът е пълен с мишки и се управлява от нищожни хора, които само груб интерес кара да се навъртат в него.

В наше време живя един гениален човек, който познаваше до изумителни подробности цялата вселена — Камил Фламарион. И докато той чистосърдечно вярваше, че с факта на физическата смърт не се свършва живота за човека, жалки и смешни ми се виждат ония, които, блъскайки главата си в желязната врата на световната тайна, с леко сърце поддържат противното.

За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото е да си глупав. Най-често то замества всички други.

Заедно със зрялата възраст и прехода й към старостта иде далекогледството — и на очите, и на душата.

Ала не далекогледство, което достига края на нещата, както мислят някои. Уви! Звездите стават все по-далечни и недостижими, тайната на живота и на смъртта — все по дълбока.

О, живот! Аз все пак те обичам: ти се оказа напълно достоен за моето презрение…

От следосвободителната интелигенция ние имаме наследена една ужасна склонност към чуждите думи. Едва напоследък, твърде бавно, си пробива път любовта към нашето. Но мене и сега ми се струва, че дори нашите петли, като пеят, не викат „Кукуригу!“, а все още:

— Консеквентно-о-о-о!

Откак съм се родил, не съм престанал да се питам:

— Що ща аз тука?!

Аз не ламтя да имам собствена къща: страх ме е, когато съдбата става извънредно любезна с мене. Когато жена ти стане много мила, това много често значи, че тя е престанала да бъде само твоя.