Читать «Зимна луна» онлайн - страница 33

Джина Тендеро беше най-колоритната полицейска съпруга в подразделението на Джак и може би в целия градски полицейски отдел. Беше на двайсет и три години, но изглеждаше на четиринайсет. Тази вечер носеше обувки с дванайсетсантиметрови токчета, тесни черни кожени панталони, червен пуловер, черно кожено сако, огромен сребърен медальон с портрета на Елвис в средата и големи висящи обици. Обиците бяха с толкова сложна плетеница, че приличаха на онези главоблъсканици, с които напрегнатите бизнесмени се отпускаха. Лакът на ноктите й беше пурпурен, а сенките на очите й бяха само с един тон по-меки. Черната й къдрава коса се спускаше по раменете й. Приличаше на перука, каквито носят певиците като Доли Партън, но си беше нейната коса.

Макар че беше висока метър и шейсет без токчета и тежеше може би около петдесет килограма с мокри дрехи, Джина винаги изглеждаше по-едра от всички, които се намираха около нея. Докато вървеше с Хедър по болничните коридори, стъпките й отекваха по-силно и от тези на два пъти по-едър от нея мъж. Сестрите се обръщаха и се мръщеха неодобрително на досадното потропване на токчетата й.

— Добре ли си, Хед? — попита Джина, докато вървяха към четириетажния паркинг-гараж, пристроен към болницата.

— Да.

— Наистина ли?

— Наистина.

В края на коридора минаха през зелената метална врата, която водеше към паркинга. Таваните бяха ниски и беше много студено. Около една трета от луминесцентните лампи бяха счупени въпреки телените решетки, които ги предпазваха. Сенките сред редиците от коли предлагаха безброй удобни места за криене.

Джина извади малък спрей от чантата си.

— Какво е това? — попита Хедър.

— Лютив спрей с миризма на червен пипер. Ти не носиш ли?

— Не?

— Къде си мислиш, че живееш, жена? В Дисниленд ли?

Докато изкачваха рампата с паркирани от двете страни коли, Хедър каза:

— Може би ще трябва да си купя един.

— Не можеш. Копелетата политици ги забраниха със закон. Нали не искаш някой беден заблуден изнасилвач да получи обриви по кожата? Помоли Джак или някой от нашите. Те ще ти набавят.

Джина караше малък евтин син форд, но колата беше снабдена с алармена система, която тя изключи с дистанционното, фаровете мигнаха, алармата писна и вратите се отключиха.

Те боязливо огледаха сенките около тях, влязоха вътре и отново заключиха вратите.

Джина запали колата и се забави, преди да превключи на скорост:

— Знаеш ли, Хед, ако искаш да поплачеш на рамото ми, не се стеснявай.

— Добре съм, наистина съм добре.

— Сигурна ли си, че не искаш да се откажеш?

— Той е жив, Джина. Мога да се оправя с всичко останало.

— Джак в инвалидна количка?

— Няма значение. Дори и да е така, по-важното е, че отново ще мога да говоря с него, да го прегръщам нощем.

Джина се вторачи в нея за няколко секунди. После каза:

— Щом го искаш. Знаеш на какво се подлагаш, но въпреки това го искаш. Винаги съм те смятала за такава, но е хубаво сега да се уверя, че съм била права.

— Смятала си ме за каква?

Джина вдигна ръчната спирачка, после даде на задна скорост, след което отвърна:

— За корава кучка.