Читать «Зимна луна» онлайн - страница 21

Навлезе по-дълбоко в гората, подмина мястото, където през нощта бяха сияли дърветата. Някои от по-старите борове бяха високи над шейсет метра. Сенките бяха повече и по-тъмни от пъпките на ясена в началото на март, а слънцето едва проникваше през гъстото покривало от клони.

Не беше спокоен. Сърцето му биеше силно и учестено.

Не откриваше нищо необичайно в гората, но въпреки това не беше спокоен.

Устата му пресъхна. По гърба му преминаваха студени тръпки, които нямаха нищо общо със студа.

Изнервен, Едуардо се обърна и тръгна по следите, които беше оставил по килима от сняг и паднали борови иглички. Скърцането на стъпките му по снега изплаши дремеща сова и я прогони от тайното й скривалище на някой от високите клони.

Почувства някаква нередност в дърветата. По-точно не можеше да го определи. Това засили нервността му. Някаква нередност. По дяволите, какво имаше предвид? Нередност.

Крясъкът на совата.

Черни борови конуси с иглички върху бял сняг.

Бледи лъчи слънчева светлина, пронизващи на места сивозелените клони.

Всичко си беше наред. Мирно и тихо. И въпреки това беше нередно.

Когато стигна до края на гората, където покритите със сняг полета се виждаха между дърветата, той внезапно изпита някаква убеденост, че няма да стигне до откритото, че нещо се е устремило към него зад гърба му. Някакво същество, за което имаше толкова смътна представа, колкото и за тази нередност, която усещаше и която витаеше навсякъде около него. Забърза. Страхът го поглъщаше стъпка по стъпка. Крясъкът на совата сякаш беше преминал в дразнещ писък. Писък, нереален като в кошмар. Запрепъва се по голия път. Сърцето му биеше още по-силно. Обърна се назад с вик. Мислеше, че ще се изправи пред демона, който го преследваше.

Разбира се, беше сам.

Сенки и слънчева светлина.

Крясъкът на сова. Мек и самотен звук. Както винаги.

Наруга се и отново се насочи към поляната. Когато стигна до нея, дърветата останаха зад гърба му. Беше в безопасност.

После, мили Исусе Христе, страхът отново го обзе. По-силен от всякога, абсолютна увереност, че то идваше — какво? — че със сигурност щеше да го докопа. Че ще го убие, че е готово да извърши нещо много по-лошо от убийство, че има нечовешки цели и неизвестни сили, които му бяха толкова неясни и странни, че надхвърляха границите на неговото разбиране и въображение. Този път беше в хватката на ужас, толкова черен и дълбок, толкова безумен, че не можеше да събере смелост да се изправи срещу нормалния ден, който му предстоеше. Ако изобщо денят щеше да е нормален. Затича към къщата, която му се стори, че е отдалечена на много повече от стотина метра. Цитадела извън неговия обсег. Нагази в плиткия сняг, после стигна до по-дълбокия, запрепъва се и накрая изкачи хълма. От устата му излизаха панически звуци: „Ъх, ъх, ъх-х-х-х, ъх, ъх“. Разумът му беше потиснат от животински инстинкт. Посъвзе се едва когато се озова пред стълбите на къщата. Изкачи ги, след което се обърна и изкрещя: „Не!“ в ясния, белоснежен и син ден в Монтана.

Бялата снежна мантия върху полето беше изцапана само от неговите следи към и от гората.