Читать «Зимна луна» онлайн - страница 177

Странните ритми всъщност не бяха музика. Те имаха такова отношение към музиката, каквото и купчината дървесина и винтове към готовата мебел. Можеше да разпознае множество инструменти — флейти, обои, кларинети, цигулки, тимпани, барабани — но нямаше мелодия, нямаше никаква свързана структура, дори и подобие на такава. Бяха вълни от звуци, които понякога бяха приятни за слушане, а понякога дразнеха. Звучаха ту високо, ту тихо.

— Може би — каза Тоби.

Вниманието на Хедър беше привлечено от радиото. С изненада се обърна към; сина си.

Тоби беше станал от стола си. Стоеше до масата и гледаше към радиото. Люшкаше се леко като тънка тръстика на вятъра, който само той можеше да почувства. Очите му блестяха.

— Ами… да, може би… може би…

Какофонията от звуци, която се носеше от радиото, сега заместваше преливащите едни в други цветове, които тя беше видяла на екраните на телевизора, компютъра и електронната игра. Език, на който очевидно се говореше на подсъзнателно ниво. Самата тя можеше да почувства хипнотичното привличане, макар че върху нея въздействаше много по-слабо, отколкото върху Тоби.

Тоби беше уязвимият. Децата винаги са били по-лесна плячка, естествени жертви в един жесток свят.

— … Бих искал това… хубаво… приятно — замечтано изрече момчето и въздъхна.

Ако кажеше „да“, ако отвореше вътрешната врата, може би нямаше да успее да избегне нещото този път. Може би щеше да го изгуби завинаги.

— Не! — викна Хедър.

Тя грабна кабела на радиото и го изскубна от контакта с такава сила, че щифтовете на щепсела едва не се огънаха. От контакта изскочиха оранжеви искри и долетяха към плота.

Макар и изключено, радиото продължи да издава хипнотични звукови вълни.

Тя го зяпна, без да вярва на очите си.

Тоби остана в транс, говорещ на невидимото нещо, както би говорил на някой въображаем свой връстник:

— Мога ли? Мм? Мога ли?… и ще… ти ще?

Проклетото нещо беше по-безскрупулно и от наркодилърите в града, които зарибяваха децата около училищните огради, по ъглите на улиците, в клубовете с видеоигри, пред кината, в магазините, навсякъде, където можаха да се докопат до тях. Неуморни и неизтребими и вредни като въшки.

Батериите. Разбира се, радиото работеше или с пряк, или с променлив ток.

— …може би… може би…

Тя остави узито на плота, грабна радиото, отвори пластмасовия капак отзад и издърпа оттам двете батерии. Хвърли ги в мивката, където те издрънчаха като игрални зарове. Песента на сирените спря, преди Тоби да се е поддал и примирил окончателно. Хедър спечели този рунд. Беше заложена душевната свобода на сина й, но тя улучи шестици и спечели. Засега той беше в безопасност.

— Тоби? Тоби, погледни ме.

Той се подчини. Вече не се клатеше, очите му бяха ясни. Беше се върнал в реалността.