Читать «Зимна луна» онлайн - страница 176

Когато минаха петнайсет минути и нищо не се случи, тя започна да мисли, че непредсказуемият им противник няма да предприеме нищо срещу тях. Или не си даваше сметка, че в момента те са по-уязвими без Джак, или просто не го беше грижа. От това, което Тоби каза, то беше самото олицетворение на наглостта и дързостта — никога не се плашеше и действаше винаги само според собствените си планове, желания и ритми.

Увереността й започна да се засилва и тогава Тоби изрече, но не на нея:

— Не, не мисля така.

Хедър отстъпи от прозореца. Той промърмори:

— Ами… може би.

— Тоби? — обърна се тя към него.

Сякаш, без да забелязва присъствието й, той се беше втренчил в екрана на електронната игра. Пръстите му не се движеха по бутоните. В момента не течеше никаква игра: миниатюрният монитор беше обхванат от фигури и ярки цветове, подобни на онези, които беше видяла и преди.

— Защо? — попита той.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Може би — каза той на цветовете на екрана.

Досега той отговаряше на създанието с „не“. Сегашното „може би“ разтревожи Хедър.

— Би могло, може би — повтори детето.

Тя свали слушалките от ушите му и той накрая погледна към нея.

— Какво правиш, Тоби?

— Разговарям — отвърна той.

— На кого казваше „може би“?

— На Дарителя — обясни той.

Тя си спомни това име от съня си, омразното нещо, което се беше опитало да се представи за източник на мир, спокойствие и наслада.

— То не дава — лъжа е. То взима. Продължавай да му казваш „не“.

Тоби я гледаше втренчено. Тя трепереше.

— Разбра ли ме, скъпи?

Той кимна. Въпреки това не можеше да е сигурна, че я чува.

— Продължавай да му казваш „не“. Нищо друго освен „не“.

— Добре.

Тя хвърли електронната игра в кофата за боклук. След малко я извади, сложи я на пода и я стъпка с ботуша си. Накрая я натисна с подметката, макар че устройството беше достатъчно смачкано. Продължи да тъпче, докато не осъзна, че е излязла от контрол и се презастрахова срещу електронната игра, защото не е могла да го стори срещу Дарителя — нещото, което всъщност искаше да стъпче и да смачка.

Няколко секунди стоя така. Дишаше тежко и гледаше към пластмасовите останки. Наведе се, за да събере боклука, но после размисли, каза си: „Да върви по дяволите“ и ритна по-големите парчета в стената.

Фалстаф се изправи. Когато Хедър се върна до прозореца над мивката, ритривърът я изгледа с любопитство и отиде при смачканата игра. Започна да я души, като че искаше да разбере защо е предизвикала до такава степен яростта на неговата стопанка.

Отвъд прозореца не се беше променило нищо. Всичко беше забулено от снежната вихрушка така, както тихоокеанска мъгла можеше да забули улиците на някой калифорнийски крайбрежен град.

Тя погледна към Тоби:

— Добре ли си?

— Ъхъ.

— Не го пускай вътре в теб.

— Не искам да го правя.

— Тогава недей. Бъди твърд. Можеш да се справиш.

На плота под микровълновата печка радиото изведнъж загърмя. Сякаш беше будилник, навит да се включи в определен час и да свири пет минути музика, преди да се задейства алармата. Беше голям широкообхватен приемник с размера на две големи кутии корнфлейкс. Имаше шест обхвата, включително домашните къси, дълги и ултракъси вълни. Той обаче не беше радиобудилник и нямаше как да бъде програмиран да се включи сам в определено време. Въпреки това скалата светеше в зелено и от колоните се носеше странна музика.