Читать «Зимна луна» онлайн - страница 144

Или може би той винаги си е бил Тоби. Джак отново се запита дали не полудява.

— Добре ли си? — попита го той, като се изправи и избърса дланите в джинсите си.

— За малко да напълня гащите — отвърна момчето и се захили. Какъв чудесен звук. Този детски смях. Сладка музика за ушите.

Джак плесна с ръце по бедрата си, като се опита да спре треперенето си.

— Ти какво си… — гласът му беше дрезгав. Прочисти гърлото си. — Ти какво правеше тук горе?

Момчето посочи към фризбито на тревата:

— Вятърът отвя летящата чиния.

Все още на колене, Джак каза:

— Ела тук.

— Защо?

— Ела тук, шкипере. Просто ела тук.

— Ще ме ухапеш по врата ли?

— Какво?

— Ще се престориш, че ме хапеш по врата или ще ме уплашиш с нещо друго. Като да се прокрадваш зад мен. Нещо страшно като това ли?

Очевидно момчето не помнеше техния разговор, докато беше… обладан. Той разбра за пристигането на Джак в гробището едва когато, изненадан, се подпря на гранитната плоча и после рязко се обърна.

Джак разтвори ръце и каза:

— Не, няма да ти правя нищо такова. Просто ела тук.

Нащрек и подозрителен, с озадачено лице под червената качулка, Тоби се приближи.

Джак го грабна за раменете и погледна в очите му. Синьосиви. Ясни. Никаква димна спирала зад тях.

— Какво има? — попита намръщено момчето.

— Нищо, всичко е наред.

Импулсивно придърпа сина си по-близо и го прегърна.

— Татко?

— Нищо не помниш, нали?

— А?

— Добре.

— Сърцето ти бие като бясно.

— Да, така е. Добре съм, всичко е наред.

— Аз съм този, който беше уплашен. Имам да ти го връщам. Джак пусна сина си и се вдигна на крака. Чувстваше потта по лицето си като ледена маска. Среса с пръсти косата си назад, избърса лицето си с ръце и после избърса дланите си в джинсите.

— Хайде да се връщаме в къщата и да пийнем малко горещ шоколад.

Тоби взе от земята фризбито и каза:

— Не може ли първо да си поиграем малко? По-забавно е, когато двама души си мятат летящата чиния.

Хвърляне на летяща чиния, горещ шоколад. Нормалността не само се беше върнала, тя се беше стоварила отгоре като многотонна тежест. Джак се съмняваше дали изобщо ще може да убеди някого, че преди малко двамата с Тоби са се намирали в мътната река на свръхестественото. Неговият страх и усещането от нечистите сили се изпаряваха толкова бързо, че той вече не би могъл с точност да си припомни силата на съществото, с което се беше сблъскал. Небето беше сиво. Дърветата се огъваха от студения вятър. Кафява трева, велурени сенки, игри с фризби, горещ шоколад. Целият свят чакаше истинското настъпване на зимата с първия сняг и нищо в този ноемврийски ден не издаваше присъствието на духове, напуснали телата, на обладани създания или други подобни неземни феномени.

— Ще играем ли, татко? — попита Тоби, подмятайки фризбито.

— Добре, малко. Но не тук. Не в това…

Щеше да прозвучи много глупаво да каже „не в това гробище“. Със същия успех можеше да опули очи, да разпери ръце, да се заклати и да завие като в някой от старите филми за зомбита.

Вместо това каза:

— …не толкова близо до гората. По-добре… при конюшнята.