Читать «Зимна луна» онлайн - страница 143

Тоби-образното нещо продължи:

— Спрени.

— Какво?

— По-различен сън.

Джак погледна към гробовете:

— Не.

— Чакащи.

— Не.

— Чакащи кукли.

— Не. Мъртви.

— Кажи ми тяхната тайна.

— Мъртви.

— Тайната.

— Те са просто мъртви.

— Кажи ми.

— Няма какво да казвам.

Изразът на момчето остана спокоен, но лицето му почервеня. Вените запулсираха на слепоочията му, сякаш кръвното му налягане се беше покачило неимоверно много.

— Кажи ми!

Джак трепереше неконтролируемо, все по-уплашен от зловещия и тайнствен характер на техния диалог. Тревожеше се, че е разбрал по-малко от ставащото, отколкото си мислеше и че неговата дързост можеше да го накара да каже нещо погрешно и така по някакъв начин да постави Тоби в още по-голяма опасност от тази.

— Кажи ми!

Обзет от страх, объркване и притеснение, Джак хвана Тоби за раменете, погледна го в странните очи и каза:

— Кой си ти?

Никакъв отговор.

— Какво се е случило с моя Тоби?

След продължителна тишина последва:

— Какво има, татко?

Косата на Джак настръхна. Да бъде наречен „татко“ от това нещо, от този омразен нашественик, беше най-лошото засега.

— Татко?

— Спри.

— Тате, какво има?

Но той не беше Тоби. В никакъв случай. Гласът му продължаваше да звучи неестествено, лицето му беше отпуснато, а очите му — неверни.

— Татко, какво правиш?

Нещото, обладало Тоби, очевидно не разбираше, че маскарадът му е разкрит. То продължаваше да си мисли, че Джак е убеден, че разговаря със сина си. Паразитът се опитваше да подобри изпълнението си.

— Татко, какво съм направил? Сърдиш ли ми се? Не съм направил нищо. Татко, наистина не съм направил нищо.

— Какво си ти? — настоя Джак.

От очите на момчето потекоха сълзи. Но мистериозното нещо се намираше зад сълзите, арогантен кукловод, който беше уверен в способността си да мами.

— Къде е Тоби? Ти, кучи сине каквото и да си ти, мътните да те вземат, върни ми го обратно!

Косата на Джак падна върху очите му. Потта течеше по лицето му. За всеки, който дойдеше в момента и ги видеше, ужасът му би изглеждал като умопобъркване. Може би наистина беше. Или говореше със злонамерен дух, който контролираше сина му, или беше луд. Кое беше по-вероятното?

— Върни ми го! Искам си го обратно!

— Татко, плашиш ме — отвърна Тоби-образното нещо, като се опита да се отскубне.

— Ти не си моят син.

— Татко, моля те.

— Престани! Не се преструвай — не можеш да ме заблудиш, за Бога!

То се отскубна, обърна се, спъна се в надгробната плоча на Томи и се подпря на гранита.

Съборен на земята от силата, с която детето се откъсна от него, Джак сурово каза:

— Пусни го!

Момчето извика, подскочи изненадано, и рязко се обърна към Джак:

— Татко, какво правиш тук? — То звучеше отново като Тоби. — Боже, как ме изплаши! Защо се прокрадваш в гробището! Никак не е смешно!

Двамата все още не бяха толкова близки като преди, но на Джак му се стори, че очите на детето вече не са странни. Тоби отново го виждаше.

— Мили Боже, да пълзиш на колене и лакти, да се прокрадваш в гробище.

Момчето отново беше Тоби, добре. Нещото, което го беше контролирало, не беше достатъчно убедителен актьор.