Читать «В капан» онлайн - страница 3

— Ти не си в капан с този гипс — каза Мег, умело управлявайки джипа по покрития със сняг завой. — Затруднен да, но не и в капан. Нали съм тук, за да ти помагам.

След погребението, разплакан, Томи се беше върнал по-рано от първия си учебен ден:

— Татко е бил като в капан в колата, не е можел да се помръдне, наложило се е да го режат, бил е в капан. — Мег го беше утешила и му бе обяснила, че Джим е починал на място, мигновено, без да страда. — Скъпи, само тялото му, обвивката, е била прикована там. Душата, съзнанието му, твоят истински татко вече е бил в рая.

Сега Мег намали още повече скоростта, когато достигна средата на завоя, на този завой, който винаги щеше да остане ужасно място за тях, без значение колко често минаваха по този път.

Томи като че ли бе повярвал на уверенията и че баща му не е страдал в колата. Но все още бе преследван от образите на обезобразеното тяло на баща си, притискано от смачкания метал. Внезапно насрещни фарове заслепиха Мег. Една кола се засили към тях, движейки се прекалено бързо по заснеженото шосе, шофьорът не бе загубил контрол, но возилото бе нестабилно. Занесе, прекосявайки лентата, и продължи да се движи по средата на пътя. Мег извъртя волана вдясно, заоравайки в бордюра, и натисна спирачките, уплашена да не би десните гуми на колата да прескочат в канавката, а другите да останат на пътя и колата да се преобърне. Успя да вземе завоя, докато гумите изхвърляха чакъл, който тропаше по долната страна на купето. Другата кола прелетя на два-три сантиметра покрай тях и изчезна в нощта.

— Идиот! — ядосано извика Мег.

Когато подмина завоя и стигна правата отсечка след него, тя отби встрани от пътя.

— Добре ли си? — попита.

Томи се бе свил в единия ъгъл на купето, сгушил глава във високата яка на тежкото си зимно яке. Блед и треперещ, той отвърна:

— Д-да. Добре съм.

Нощта изглеждаше странно притихнала, чуваха се само скърцането на чистачките и воят на вятъра.

— Как ми се иска да го спипам този безотговорен глупак! — ядоса се пак тя и удари с юмрук по таблото.

— Беше кола на „Биоломек“ — каза Томи. Имаше предвид разположената на около сто акра площ огромна изследователска лаборатория. — Видях името отстрани на колата.

Мег си пое дълбоко дъх, после пак и отново попита:

— Добре ли си?

— Да. Всичко е наред. Просто, искам да се прибера в къщи.

Бурята се засилваше. Снежен водопад засипваше джипа, снежинките падаха на пухкави поточета.

Щом се върнаха на „Блек Оук“, запълзяха с четирийсет километра в час. Времето не позволяваше по-висока скорост.

Четири километра по-нататък, край лабораторията „Биоломек“ нощта беше изпълнена със светлина. Отвъд триметровата телена ограда неоновите лампи зловещо блестяха на върха на шест-седемметровите пилони, а светлината едва си пробиваше път сред гъстия снеговалеж.