Читать «В капан» онлайн - страница 2

— Ти си най-гадната майка на света.

Мег погледна в огледалото и видя, че въпреки шеговития и тон момчето вече не се усмихва. Беше се загледало мрачно в кръчмата.

Преди малко повече от две години един пияница — Дик Слайтър, си беше тръгнал от заведението точно когато Джим Ласитър караше към града, за да председателства благотворителен комитет в църквата „Сейнт Пол“. Полетял по пътя „Блек Оук“ със страшна скорост, буикът на Слайтър се врязал челно в колата на Джим. Джим починал на място, а Слайтър се парализирал.

Често, когато минаваха край кръчмата и когато правеха завоя, на който бе загинал баща му, Томи се опитваше да скрие мъката си, подхващайки шеговит разговор с Мег. Но не и днес. Вече беше приключил с шегите.

— Зелено е, мамо.

Мег потегли и пресече кръстовището, излизайки извън очертанията на града. Мейн Стрийт се превърна в двулентовия околийски път „Блек Оук“.

Томи беше свикнал с мисълта за загубата на баща си, почти се бе примирил и с чувствата си. В годината след трагедията Мег често заварваше момчето седнало край някой прозорец, потънало в мисли, със стичащи се по страните му сълзи. От десет месеца насам не го бе виждала да плаче. Най-накрая се беше примирил със смъртта на баща си. Щеше да се оправи.

Ала това не означаваше, че Томи ще се превърне в предишния. У него щеше да остане една празнина. Джим беше прекрасен съпруг и още по-добър баща, толкова отдаден на сина си, че двамата се бяха превърнали в неразделно цяло. Смъртта на Джим остави у момчето празнина като дупка от куршум, въпреки че белегът беше невидим. Мег знаеше, че само времето ще излекува сина и напълно.

Снегът започна да се сипе по-бързо и сумракът се разтопи в нощ, намалявайки видимостта значително, затова тя намали скоростта. Мег успяваше да види едва на десетина метра пред себе си.

— Става напечено — обади се Томи от задната седалка.

— Имало е и по-лоши дни.

— Къде? В Юкон ли?

— Аха. Точно там. В разгара на „златната треска“ през зимата на 1849 година. Май забрави колко съм стара. Управлявах шейни с кучешки впрягове, преди да се появят кучетата.

Момчето се засмя насила.

Мег не виждаше полята, ширнали се от двете страни на пътя, или сребърната панделка на Сийгьр Крийк, но можеше да забележи бабуните на прикритите ловни капани със зъбците им и оголените от зимата клони на извисяващите се наоколо дъбове, които съпровождаха тази отсечка от шосето. Дърветата бяха ориентир, по който познаваше, че се намират на около половин километър от острия завой, на който бе катастрофирал Джим.

Томи мълчеше.

Тогава, секунди преди Мег да направи завоя, той рече:

— Всъщност ските и пързалките не ми липсват толкова много. Просто… чувствам се толкова безпомощен в този гипс… като в капан.

Думата „капан“ жегна Мег, защото това означаваше, че Томи чувстваше неподвижността като извор на спомени за смъртта на баща си. Шевролетът на Джим беше толкова нагънат и смачкан от удара, че полицаите и следователят бяха прекарали три часа в опити да извадят тялото му от пресования метал. Беше се наложило да използват горелки, за да го освободят от колата. Мег се беше опитала да предпази Томи от най-страшните подробности около инцидента, ала когато той най-сетне се бе върнал на училище, съучениците му бяха споделили с него всички ужасяващи факти, подведени от нездравото си любопитство към смъртта и от невинната жестокост, която бе присъща за много от децата.