Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 8
Дийн Кунц
— Празноглав е — добави той.
— Ще намери себе си.
— Престанал е да се търси.
— Голям песимист си.
— Не, реалист.
Разтревожен от мрачното предсказание, Дъсти забърза към алуминиевата стълба.
Къщата се намираше на хълм. На три-четири километра на запад се простираше Тихия океан. Както обикновено, водата беше синя, а бурните вълни блестяха във всички оттенъци на синьото, примесено с черно — отражение на заплашителното, мрачно небе. На хоризонта океанът и небето се сливаха и извиваха в огромна, тъна дъга.
Зад сградата, на около двайсетина метра под Дъсти, имаше вътрешни дворове с плочи, които представляваха по-голямата опасност от океана и задаващата се буря.
Дъсти се изкатери по стълбата и погледна към предната част на къщата.
Скийт седеше до комина, с гръб към Дъсти, и гледаше трите гарги, които кръжаха пред него. Той бе протегнал ръце, сякаш подканяше птиците да кацнат на главата и раменете му.
Дъсти се придвижи на север, докато стигна до мястото, където по-ниското ниво на покрива се снишаваше под стрехите. Той приклекна и скочи, като за миг загуби равновесие, сетне политна напред, но се подпря и не успя да падне по лице.
Дъсти застана неподвижно, съзерцавайки оранжево-кафявите керемиди, обсипани с изсъхнали лишеи. Ако завалеше, лишеите скоро щяха да станат хлъзгави и опасни. Той трябваше да стигне до Скийт и да го накара да слезе, преди бурята да се е разразила.
Дъсти започна да си проправя път към следващото ниво на покрива.
Когато най-после Дъсти стигна до последната декоративна камбанария, Скийт нито се изненада, нито се разтревожи, като го видя.
— Добро утро, Дъсти.
— Здрасти, хлапе.
Дъсти беше на двайсет и девет, само пет години по-голям от Скийт, но въпреки това се държеше с него като с дете.
— Имаш ли нещо против да седна? — попита Дъсти.
— С удоволствие бих приел компанията ти — усмихна се Скийт.
Дъсти се настани до него.
Далеч на изток се извисяваше планината Санта Ана. Облаците се бяха увили около върховете й, досущ мръсни тюрбани.
Нед Мадъруел бе разпънал голямо платнище на алеята за коли отдолу, но не се виждаше наоколо.
Служителят на охраната ги погледна намръщено. Той бе дал на Дъсти десет минути, за да свали Скийт от покрива.
— Съжалявам за това — каза Скийт. Гласът му беше неестествено спокоен.
— За кое?
— Че ще скоча в работно време.
— Е, можеше да го направиш и по време на почивката.
— Да, но искам да скоча, когато съм щастлив, а не нещастен. А аз съм най-щастлив, когато съм на работа.
— Старая се да създавам приятна работна атмосфера.
Скийт тихо се засмя и избърса носа си с опакото на ръката си.
По-рано той беше жилав и силен, но сега беше твърде слаб, дори кльощав, и блед, макар че работеше на открито. С евтините си черни гуменки с бели подметки, червени чорапи, бял панталон и окъсан светложълт пуловер с оръфани маншети, които висяха около тънките му, кокалести китки, Скийт приличаше на изгубило се дете, бродещо без храна и вода из пустинята. Той отново избърса носа си и рече:
— Сигурно настивам.