Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 10

— Ти си слабоумен — каза Дъсти.

— Ти си слабоумен.

— Не. Аз съм психически преждевременно остарял.

— Какъв?

— Имам вродена аномалия, характеризираща се с преждевременно и бързо остаряване.

— Да. Гледах за това в предаването „Шейсет минути“.

— Бях умствено възрастен още като дете. Баща ми ме наричаше „старче“. „Как е днес малкото ми старче?“ Или: „Ако не искаш да гледаш как ще изпия още едно уиски, старче, закарай задника си на къщичката на дървото и си поиграй с кибрита.“

— Брей — състрадателно каза Скийт, мигновено забравяйки терзанията и гнева си. — Не е било гальовно обръщение, така ли?

— Не. Не беше като „слабоумен“.

Скийт се намръщи и попита:

— Кой беше баща ти?

— Доктор Тревър Пен Роудс, професор по литература и специалист по деконструктивни теории.

— А, да, доктор Деконструктивност.

Дъсти се загледа в планината Санта Ана и започна да перифразира баща си.

— Езикът не може да опише реалността. Литературата няма стабилна основа и реално значение. Тълкуванието на всеки читател и достоверно и по-важно от намерението на автора. Всъщност нищо в живота няма значение. Реалността е субективна. Ценностната система и истината — също. Самият живот е илюзия. И така нататък. Е, да изпием още едно уиски.

Но далечната планина определено изглеждаше реална. Както и покривът. Ако паднеше с главата надолу на алеята за коли, Скийт щеше или да се убие, или да се осакати за цял живот. Това нямаше да означава нищо за ексцентричния доктор Деконструктивност, но беше достатъчно реално за Дъсти.

— Това ли е причината да се страхуваш от височини? — попита Скийт. — Защото той е направил нещо?

— Кой? Доктор Деконструктивност ли? Не. Височините ме изнервят, това е всичко.

— Можеш да разбереш защо е така — загрижено каза Скийт. — Отиди на психиатър.

— По-добре да се прибера вкъщи и да поговоря на кучето ми.

— Мен много са ме лекували.

— И терапията извърши чудеса с теб, нали?

Скийт се изсмя толкова силно, че носът му потече.

— Извинявай.

Дъсти извади кърпа от джоба си и му я предложи.

Скийт се изсекна и рече:

— Е, аз съм друга история. Откакто се помня, се страхувам от всичко.

— Знам.

— Да стана от леглото, да си легна и от всичко останало между тези две неща. Но сега не се страхувам. И знаеш ли защо?

— Защото и дрисльо?

Скийт отново се засмя и кимна.

— Да, но и защото видях Отвъдното.

— Какво?

— Посети ме ангелът на смъртта и ми показа какво ни очаква.

— Ти си атеист — напомни му Дъсти.

— Вече не съм. Би трябвало да си доволен, братко.

— Лесно ти е на теб. Нагълтваш се с хапчета, и намираш Господ.

— Страхотно е, нали? Все едно, ангелът на смъртта ме инструктира да скоча, затова ще го сторя.

Вятърът се усили и донесе мирис на солена вода от океана, а после — смрадта на гниещи водорасли.

Стоенето на стръмния покрив и преговорите със Скийт на този студен вятър беше предизвикателство, пред което Дъсти не искаше да се изправя. Той се замоли на Бога вятърът да утихне.