Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 72

Глупости.

Истината беше някъде там, но не беше свръхестествена.

Тя поднесе чашата към устните си и на един дъх изпи половината вино.

28.

Любимото място на Марти в къщата беше до камината. Там имаше две кресла, където вечер тя и Дъсти седяха и четяха книги, но чувстваха такава близост, сякаш се държаха за ръце и се гледаха в очите.

Марти бе свила крака на креслото и не четеше, а седеше неподвижно. Изглеждаше спокойна, но всъщност беше емоционално изтощена.

Дъсти седеше на другото кресло и се опитваше да разсъждава и анализира.

Марти му разказа за изпитанието си, като от време на време млъкваше, защото продължаваше да се чуди на странните детайли на налудничавото си поведение, после отново подхващаше историята си, когато Дъсти внимателно я насърчаваше.

Той я успокои и й вдъхна надежда, но Марти не можеше да го погледне в очите. Тя се бе втренчила в камината.

Декоративните инструменти вече не я плашеха.

Марти още се безпокоеше, но в момента повече се страхуваше да не получи нов, парализиращ пристъп на паника, отколкото от потенциала си за насилие.

Тя разказа подробно за атаката, но не можа да обясни добре точно какво бе чувствала. Беше й трудно да си спомни пълната интензивност на ужаса си. Преживяванията сякаш бяха на друга Марти Роудс, някаква психически неуравновесена личност, която за малко бе изскочила от тъмните дълбини на психиката й и отново се бе скрила там.

От време на време Дъсти шумно разклащаше леда в уискито си, за да привлече вниманието й. Когато тя го погледнеше, той вдигаше питието си, за да й напомни да пийне. Отначало Марти не искаше алкохол, защото се боеше, че отново ще загуби контрол над себе си. Но уискито се оказа успешна терапия.

Валит лежеше до креслото й, като от време на време се надигаше, за да сложи глава на коленете й, за да го погали. В сантименталните му очи се четеше състрадание.

Марти му даде кубчета лед от чашата си и кучето ги схруска с удоволствие.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита Дъсти, когато тя свърши разказа си.

— Утре сутринта ще отида при доктор Клостърман. Запазих си час, докато се връщах от дома на Сюзан.

— Ще дойда с теб.

— Ще искам да ми направят пълни изследвания. И да видят на скенер мозъкът ми, в случай че имам тумор.

— Нямаш тумор — настоя Дъсти с убеденост, основаваща се единствено на надеждата. — Не е нищо сериозно.

— Има ми нещо.

— Не.

Мисълта, че Марти може да страда от неизлечима болест, уплаши Дъсти, който не успя да прикрие страха си.

Марти видя загрижеността, изписана на лицето му.

— Бих приела тумор в мозъка.

— Да приемеш?

— Ако алтернативата е психично заболяване. Туморът може да бъде отстранен и има шанс да бъда както преди.