Читать «Фалшива памет» онлайн - страница 19

Тя отвори вратата и помогна на Сюзан да се качи в червения понтиак, сетне заобиколи от другата страна и седна зад волана.

Дъждът барабанеше силно по покрива на колата, досущ тропот на конски копита, сякаш четиримата конника на апокалипсиса — Чума, Война, Глад и Смърт — препускаха в галоп и се приближаваха към тях.

Марти бръкна в джоба си и извади ключовете.

Неочаквано вниманието й се съсредоточи върху ключа за стартера, който изведнъж й се стори зловещо заострен. Зъбците й напомниха за ножа с формата на полумесец в кухнята на Сюзан.

Този обикновен на вид ключ беше потенциално оръжие. Съзнанието на Марти се изпълни с образи на кървавите поражения, които ключът можеше да нанесе.

— Какво има? — попита Сюзан, макар че бе навела глава и затворила очи.

Марти пъхна ключа в стартера и се опита да прикрие душевния си смут. Ръцете й трепереха.

— Не можах да намеря ключа. Но сега всичко е наред.

— Ами, ако се случи нещо и не мога да се прибера вкъщи? — разтревожи се Сюзан.

— Ще се грижа за теб — обеща Марти, макар че поради странното си състояние, обещанието й можеше да се окаже голословно.

— Ами, ако нещо се случи с теб?

— Нищо няма да ми се случи — заяви Марти и включи чистачките.

— С всеки може да се случи нещо. Виж какво стана с мен.

— Дръж се. Скоро ще бъдем в лекарския кабинет.

— Не, и ако катастрофираме.

— Аз съм добър шофьор.

— Колата може да се повреди.

— Колата е в отлично състояние.

— Вали като из ведро. Ако улиците се наводнят…

— Или ни отвлекат грамадни, лигави марсианци и ни принудят да се чифтосваме с отвратителни същества, подобни на октоподи.

— Улиците на полуострова наистина се наводняват.

— По това време на годината Снежния човек обикаля пристанището и отхапва главите на непредпазливите граждани. Дано колата ни не се повреди, докато минаваме оттам.

— Много си злобна.

— Адски съм злобна.

— Жестока.

— И отвратителна.

— Закарай ме вкъщи.

— Няма.

— Мразя те.

— Аз пък те обичам.

— По дяволите — отчаяно каза Сюзан. — И аз те обичам.

— Не казвай нищо повече.

— Тези излияния са толкова мъчителни.

— Знам, миличка.

— Ами, ако ни свърши бензинът?

— Резервоарът е пълен.

— Не мога да дишам.

— Но ти дишаш, Сюзан.

— Но въздухът е… лепкав и тежък като тиня. И гърдите ме болят. И сърцето.

— Мен пък ме боли задникът.

— Много си гадна.

— Не казваш нищо ново.

— Мразя те.

— Аз пък те обичам — търпеливо каза Марти.

Сюзан се разплака.

— Не издържам повече.

— Остава още малко път.

— Ненавиждам се.

Марти се намръщи.

— Никога не казвай това. Дори не си го помисляй.

— Мразя онова, в което се превърнах. Непрекъснато се страхувам и треперя.

Очите на Марти се замъглиха от сълзи на състрадание. Тя започна да мига, за да проясни зрението си.

От Тихия океан се носеха черни облаци и денят помръкна, сякаш настъпваше нощ. Фаровете на колите посребряваха мокрия асфалт.

Усещането на Марти за някаква неестествена заплаха премина. Дъждовният ден вече не изглеждаше странен. Всъщност светът беше толкова красив, че тя се уплаши да не се прости с него.