Читать «Брат Од» онлайн - страница 14

Разбирам я добре. В онези дни не е имало ядрени оръжия, организирани терористични групировки, които горят от желание да вдигат жени и деца във въздуха, и е било възможно да си купиш дъвки „Блек Джак“ за не повече от петаче пакетчето.

Това за дъвките го прочетох в един роман. Много нещо съм научил от романите и част от него дори се оказа вярно.

— Поредната безсънна нощ ли, Од Томас? — попита ме тя, когато се настани на втория стол. От предишните ни разговори знаеше, че не спя добре както в началото. Може да се каже, че сънят е умиротвореност, а аз още не съм в мир със себе си.

— Не можах да си легна, преди снегът да завали — обясних. — Исках да видя как светът побелява.

— Фъртуната още набира сили. Мисля си обаче, че компютърната зала на първия етаж е доста странна наблюдателница.

— Да, мадам. — Тази жена има една прекрасна усмивка-трепач, която може да задържи колкото си поиска. Дамоклевият меч над главата ти не е толкова ефективен инструмент за разпит, колкото тази търпелива усмивка.

След мълчание, което беше борба на воли, аз капитулирах:

— Мадам, гледате ме като че ли крия нещо.

— А ти криеш ли нещо, Оди?

— Не, мадам. — Посочих компютъра. — Просто проверявах механичните системи на училището.

— Разбирам. Заместваш брат Тимотей, така ли? Да не би да са го приели в клиника за Кит-Кат-зависими?

— Просто исках да науча нещо ново… за да съм полезен — отвърнах.

— Палачинките, които правиш за закуска всяка събота и неделя, са най-голямата благодат, която гостенин е донасял на абатството.

— Моите палачинки са най-пухкавите.

Очите й играят весело. Сини като цветчета мирта, нарисувани върху дълтънския порцеланов сервиз на мама. От време на време тя трошеше части от него в стените или в главата ми.

— Сигурно си имал вярна клиентела в закусвалнята, където си работил.

— Бях звезда с шпатула.

Тя ми се усмихна в очакване.

— Тази неделя ще приготвя пържени картофки. Не сте опитвали моите пържени картофки.

Тя продължаваше да се усмихва. Пръстите й започнаха да премятат кръста, който висеше на гърдите й.

— Добре де, имах ужасен сън, в който експлодира бойлер.

— Сън, в който е експлодирал бойлер?

— Точно така.

— Истински кошмар, а?

— Много се разтревожих.

— Някой от нашите бойлери ли експлодира?

— Не е изключено. Не помня мястото. Знаете как е в сънищата.

Весела искрица блесна в миртовосините й очи:

— А не ти ли се присъниха горящ манастир и монахини, огласяващи с писъци снежната нощ?

— Не, мадам. За бога, не! Само експлодиращ бойлер.

— Не видя ли сакати деца, които се хвърлят от прозорците, за да избягат от пламъците?

Замълчах и се опитах да се усмихна.

— Понякога — поде тя — сънувам Франкенщайн. Гледах филма, когато бях малка. Та в моя сън има една много стара вятърна мелница. Бушува буря и изпотрошените й крила скърцат бясно. Дъждът плющи, светкавиците прорязват небето, сенките са навсякъде, изкачвам се по студено каменно стълбище, отваря се тайна врата, скрита зад шкафа с книги; вървя през тесни мрачни проходи, едва осветени от факли, стигам до някакво странно съоръжение с позлатени жироскопи, пращят дъги от електричество, появява се луд гърбушко с очи като фенери, който играе ролята на чудовището, и накрая се озовавам в някаква лаборатория, където учен с бяла престилка носи отрязаната си глава под мишница.