Читать «Мъртъв образ» онлайн - страница 2

— А тези кадри кой е заснел?

— Пак той. Момчето има само няколко реплики. Свършва си работата и си отива вкъщи. Хей, и без това съм зает до гуша да накарам Сладък нос да се почувства гения, за който се мисли.

— Ето го пак младежът — обади се Джил.

Едва сега започнах да разбирам какво имаше предвид. Младежът много приличаше на…

— Джеймс Дийкън — каза заместник-директорът. — Ето на кого ми прилича.

Господин Напомпани мускули бе успял да се пребори с репликите си. Разпознах едва половината от тях — отчасти, защото репликите, които беше прибавил, нямаха никакъв смисъл, но най-вече защото мънкаше. Най-сетне имахме в едър план приятелката му — певицата, — обляна в сълзи. Тя толкова безцеремонно си бе проправяла път към върха, че бе загубила единственото важно нещо в живота си — мъжа, който я бе обичал. На теория публиката трябваше да й съчувства и да плаче заедно с нея. Ако питате мен, тя наистина щеше да потъне в сълзи, но от смях. На екрана господин Напомпани мускули се обърна и излезе тромаво от репетиционната зала, сякаш слиповете го стискаха. Беше присвил решително очи, готов да получи своя Оскар.

Екранът потъмня. Режисьорът отново прчисти гърло. В гласа му се долавяше нервност.

— Е?

Присъстващите в залата мълчаха.

— Ъъ… Какво мислите? — още по-нервно попита той.

Лампите светнаха, но те едва ли бяха причината за внезапното ми главоболие.

Всички се извърнаха към заместник-директора, очаквайки думата на Гръмотвержеца.

— Аз мисля — поде той и кимна мъдро, — че сценарият трябва да се преработи.

— Скапан град — изругах аз, докато Джил ни откарваше към къщи. Магистралата за Санта Моника беше задръстена както обикновено. Пътувахме със свален гюрук, така че бяхме поели наистина голяма доза изгорели газове.

— Естествено няма да обвинят звездата. В крайна сметка той поиска осем милиона долара, а следващия път ще поиска повече, ако студията го ядоса. — Потръпнах от киселините в стомаха ми. — Никога няма да си помислят да обвинят и режисьора. Той е дяволски добър професионалист, както непрекъснато повтарят всички. Тогава кой остава? Нискозаплатената мижитурка, която пише неща, които всички променят.

— Не се ядосвай. Иначе ще вдигнеш кръвното. — Джил се отклони от магистралата.

— Ще вдигна кръвно ли? Ще вдигна… Та то вече ми е вдигнато. Ако се повиши още малко, ще получа инфаркт!

— Не знам от какво си толкова изненадан. Това се случва при всеки филм. В този бизнес си от петнайсет години. Вече трябва да си свикнал с отношението към писателите.

— Изкупителни жертви. Това е единствената причина, поради която ни търпят около себе си. Всеки продуцент, режисьор и актьор в града е по-добър писател. Само ги попитай и ще ти го кажат. Единственият проблем е, че те не могат да четат, камо ли да пишат, но според тях просто нямат време да седнат и да запишат „гениалните“ си мисли на хартия.

— Но така действа системата, скъпи. Няма начин да я победиш, така че или приеми този бизнес, или го напусни.

Аз се намръщих.

— Единственият начин да направиш сносен филм е хем ти да напишеш сценария, хем ти да си режисьорът. По дяволите, бих изиграл и главната роля, ако не бях изгубил косата си, скубейки я от яд.