Читать «Мъртъв образ» онлайн

Дейвид Морел

Мъртъв образ

— Знаеш на кого прилича, нали?

Загледан в сцената, само вдигнах рамене.

— Наистина приликата е поразителна — додаде Джил.

— Мм.

Бяхме в прожекционната зала на студията и гледахме вчерашните снимки. Режисьорът имаше проблеми — това е най-слабият термин — с актьора, изпълняващ главната роля, ако изобщо можеше да се нарече актьор този красив дървеняк. По дяволите, та той беше бивш модел. Въобще не играеше. Позираше. Не стига, че искаше осем милиона долара, от които петнайсет процента авансово, за да участва във филма. Не стига, че променяше сцената ми, от което диалогът звучеше като написан от някой слабоумник. Ами отгоре на всичко постоянно се втурваше в караваната си, за да смърка още кока (за творческо вдъхновение, както казваше той), а после подсмърчаше след всяко изречение в кулминационния момент на филма. Ако тази сцена не се получеше, зрителите нямаше да разберат защо е решил да напусне приятелката си, след като тя става известна певица, и нямаше да ми повярват, а няма нищо по-злопаметно от публика, която остава объркана. Коментарите от уста на уста щяха да ни съсипят.

— Хайде, тъп кучи сине! — изругах тихо. — Само като те слушам, ми иде да се изсекна.

Режисьорът бе пропилял три дни с дубъли и вчерашните снимки бяха по-лоши от направените през предишните два. Отпуснах се на седалката и изръмжах. Режисьорската идея за сцената бе накарала екипа от редактори и монтажисти да работи през цялата нощ, за да съшиват кадрите, които показват реакцията на момичето и кънтри състава, с който тя пееше. И всеки път, когато господин Великолепний подсмръкнеше, хоп — смяна на кадъра — и ние виждахме как някой го гледа прехласнато, сякаш е Господ.

— Боже мой — изпъшках, обръщайки се към Джил. — Тези смени на кадъра отклоняват вниманието от думите им. Тук се предполага да има един по-дълъг кадър.

— Така е, но това е само грубият вариант, разбирате ли — обади се режисьорът от мястото си на последния ред. Близо до вратата. За да може бързо да се измъкне, ако имаше поне малко разум. — Все още не сме работили по озвучаването. Това подсмърчане няма да го има, когато филмът излезе на екран.

— Надявам се да е така — промърморих аз.

— Наистина. Точно като него е — каза Джил зад мен.

— А? Кой? — обърнах се въпросително към нея. — За какво говориш?

— За китариста. Онзи тип зад момичето. Не ме ли слушаше досега? — каза Джил достатъчно ниско, така че никой друг да не чуе.

Ето защо примигнах изненадано, когато заместник-директорът на студията попита някъде отляво в тъмнината:

— Кой е младежът зад момичето?

Джил прошепна:

— Виж как държи кутията с бира.

— Ей там. Онзи с кутията бира — отново се обади заместник-директорът.

В залата настъпи тишина, нарушавана единствено от просташките подсмърчания, идващи от екрана. Заместник-директорът повтори по-високо:

— Попитах кой е…

— Не знам — обади се дрезгаво режисьорът зад нас.

— Сигурно ти е казал името си.

— Никога не съм го виждал.

— По дяволите, как така не си го виждал?

— Всички музикални сцени бяха заснети от помощник-режисьора.