Читать «Лотарията» онлайн - страница 40

— Благодаря, много ще внимавам. Чиновничката погледна зад Лу Ан.

— Къде ви е багажът?

— Не обичам да пътувам с много багаж. Пък и там имаме роднини. Още веднъж благодаря. — И Лу Ан пое към перона.

Жената я изпрати с поглед, а когато го отмести от нея, се стресна от мъжа, който се бе появил сякаш изневиделица и сега стоеше пред гишето й.

— Еднопосочен билет до Ню Йорк, моля — любезно изрече Антъни Романело и погледна крадешком към отдалечаващата се Лу Ан. Наблюдавал бе как Лу Ан купи лотарийния си билет в дрогерията на бензиностанцията и как после бе говорила по телефона, макар да не бе рискувал да се приближи достатъчно, за да чуе думите й. Фактът, че сега заминаваше за Ню Йорк, бе изострил любопитството му до крайност. Той самият имаше много причини да иска тя да напусне този район колкото се може по-скоро. Макар задачата му да бе приключила, не мислеше да се откаже от проследяването й. Още повече, че той самият живееше в Ню Йорк. Възможно бе просто да бяга заради труповете в караваната. Но може би имаше още нещо. И то нещо сериозно. Взе билета си и тръгна към перона.

Лу Ан стоеше на разстояние от релсите, когато влакът шумно влезе в гарата с малко закъснение. С помощта на един стюард откри купето си. Вътре имаше двуетажно легло, фотьойл, умивалник, тоалетна и душ-кабина. Поради късния час с разрешението на Лу Ан стюардът подготви леглото за спане. След като приключи и излезе, младата жена седна на фотьойла, извади шишето на Лиса и се зае да я храни. В този миг влакът потегли от гарата с близо половин час закъснение. Започна да набира скорост, а Лу Ан седеше загледана през прозореца в сменящата се панорама. Когато Лиса опразни шишето, тя я вдигна и я потупа по гръбчето да се оригне. Вече имаха възможност да се отдадат на любимото си занимание — игрички и песни, към които възторженото момиченце се присъединяваше по свой шумен начин. Така прекараха близо час, докато най-сетне Лиса се умори и майка й я постави в сака.

Лу Ан полегна и се опита да се отпусне. Никога преди не се беше качвала на влак. Поклащането и ритмичното тракане на колелетата започваха да я унасят. Докато се мъчеше да си припомни кога е спала за последен път, потъна в дрямка. Събуди се стресната няколко часа по-късно. Каза си, че вече трябва да е полунощ. Чак сега й дойде наум, че цял ден не е хапвала нищо. Изобщо не я бе споходил глад при всичко, което се случи. Подаде главата си през вратата на купето и като забеляза стюарда, попита го дали може да получи някаква храна във влака. Човекът изненадано погледна часовника си.

— Последното повикване за вечеря беше преди няколко часа, госпожо. Вагон-ресторантът е затворен вече.

— О — възкликна примирено Лу Ан.

Нямаше да й е за пръв път да си легне гладна. Поне Лиса бе сита.

Стюардът зърна спящата Лиса, забеляза колко уморена изглежда Лу Ан и със съчувствена усмивка й каза да почака малко. След двайсет минути се върна с поднос, отрупан с храна, и дори се зае да й сервира, като пригоди долното легло за масичка. Лу Ан му благодари с щедър бакшиш.