Читать «Лотарията» онлайн - страница 227

Докато вървеше по улицата, все още замаян от стореното, мисълта му най-сетне успя да се съсредоточи върху единствената личност, която бе отговорна за това.

Лу Ан Тайлър щеше да си плати за всичко, което изпитваше сега той. Болката, която го прониза така жестоко, щеше да я измъчва стократно по-силно, докато не го замолеше да я довърши, да я умъртви, защото всяко поемане на дъх щеше да е адско мъчение, каквото никой човек не е способен да изтърпи. Дори тя.

А най-важното беше, че нямаше да се наложи той да я търси. Тя сама щеше да дойде. Щеше да долети при него с цялата бързина и сила, на която бе способно изключително жизненото й тяло. Защото той щеше да разполага с нещо, заради което Лу Ан би отишла навсякъде и би сторила всичко. С риск да загине. Така и ще стане, Лу Ан Тайлър, тиренце, Катрин Савидж.

53

Ригс за десети път обиколи парка между Капитолия и мемориала на Линкълн и пак погледна часовника си. Сделката с ФБР го бе поставила в най-уязвимата позиция на света, а Лу Ан закъсняваше с три часа. Ако изобщо не се появеше, какво щеше да стане с него? Джаксън все още вилнееше на свобода и Ригс се съмняваше, че ножът му ще пропусне целта си за втори път. Ако не предадеше този психопат на бившите си работодатели, както гласеше уговорката, те нямаше повече да го прикриват. Мафиотите, които преди пет години се зарекоха да го убият, скоро щяха да узнаят, че е жив, и тогава тежко му. Нямаше как да се върне в къщата си. Бизнесът му сигурно щеше да замре, а като капак на всичко нямаше и пет долара в джоба си, нито пък кола. Едва ли имаше друг по-сигурен начин да провали живота си.

Стовари се на една пейка и се загледа в паметника на Джордж Уошингтън, а студеният вятър вееше над ширналата се морава. Небето беше навъсено и всеки миг щеше да се продъни. Въздухът миришеше на дъжд. Колко прекрасно! А ти си между чука и наковалнята, мистър Ригс, каза си той. Емоционалният му барометър бе в най-ниската си точка, откакто жена му загина под изстрелите на бандитите. А само преди седмица водеше що-годе нормален живот. Строеше къщи за богатите, четеше си книги край бумтящата печка, посещаваше вечерния университет, мечтаеше си за ваканционно летуване…

Постопли с дъха си студените пръсти и пъхна ръце в джобовете си. Рамото му пулсираше болезнено. Тъкмо се канеше да тръгва, когато една ръка докосна тила му.

— Съжалявам.

Сърцето му подскочи и той светкавично обърна глава. Колкото и да й бе ядосан, не можа да сдържи усмивката си.

— За какво съжаляваш?

Лу Ан приседна до него и пъхна длан под ръката му. Не му отговори веднага. Остана така, зареяла поглед напред, а после въздъхна и погали ръката му.