Читать «Лотарията» онлайн - страница 13

— Аз ще знам.

Джаксън въздъхна.

— Много благородно. Но нима искаш да прекараш остатъка от живота си с Дуейн?

— Той си има добрите страни.

— Нима? А би ли ги изредила?

— Я вървете по дяволите! Оттук отивам право в участъка. Имам приятел полицай. Уверена съм, че ще му е интересно да чуе за това. — Лу Ан се обърна и хвана дръжката на вратата.

Това бе моментът, който Джаксън чакаше. Гласът му продължи да се повишава.

— Значи Лиса ще порасне в мръсна каравана сред гората. Дъщеричката ти ще бъде невероятно красива, ако се е метнала на майка си. Като поотрасне, младежите ще започнат да проявяват интерес към нея, тя ще напусне училище, между другото може да се появи и бебе. И цикълът започва наново. Като с майка ти. — Той помълча и после много тихо добави: — Като с теб.

Лу Ан бавно се обърна с пламнали разширени очи.

Джаксън я огледа със съчувствие.

— Неизбежно е, Лу Ан. Знаеш, че казвам истината. Какво бъдеще имате при него вие двете с Лиса? А ако не е той, ще се появи друг Дуейн, после друг… Ще живееш в бедност, ще умреш в бедност, а същата съдба ще има и момиченцето ти. Нищо не може да го промени. Не е честно, разбира се, но от това не става по-малко сигурно. Хора, които не са били в твоето положение, биха казали, че е най-добре да си стегнеш багажа и да се махнеш. Да вземеш дъщеря си и да заминеш. Само че не обясняват точно как да го направиш. Откъде ще се вземат пари за автобус, за мотел, за храна? Кой ще гледа детето, докато търсиш работа, и после, като я намериш, ако това изобщо се случи? — Джаксън поклати съжалително глава, подпря с длан брадичката си и погледите им се срещнаха. — Естествено, ако желаеш, можеш да идеш в полицията. Но докато се върнеш, тук вече няма да има никой. А и смяташ ли, че там ще ти повярват? — На лицето му се появи пренебрежително изражение. — И какво ще постигнеш? Ще се лишиш от шанса на живота си. Ще пропилееш единствената си възможност да се измъкнеш. — Поклати тъжно глава, сякаш й казваше „не го прави“.

Лу Ан стисна по-здраво дръжките на сака. Възбудената Лиса се бореше да се измъкне отвътре и майка й механично я залюля напред-назад.

— Говорите за мечти, мистър Джаксън. И аз си имам своите мечти. Големи. Ама много големи.

И все пак гласът й трепереше. Лу Ан Тайлър бе кораво момиче, постигнала го бе след дълги и трудни години борба за съществуване, която не я бе довела доникъде. Ала думите на Джаксън я нараниха или по-скоро истината в тях.

— Знам, че е така. Казах, че си умна, а на тази ни среща само затвърди първоначалното ми мнение. Заслужаваш много по-добра съдба от сегашната. В живота обаче хората рядко получават онова, което заслужават. Предлагам ти начин да осъществиш големите си мечти. — И той рязко щракна с пръсти, за да подсили ефекта. — Ей така, за миг.

Видът й внезапно стана враждебен.

— Откъде да знам, че не сте от полицията и не се опитвате да ми направите клопка? Нямам намерение да ходя в затвора заради пари.

— Не е така, защото това щеше да е очевидно подвеждане и никога няма да се приеме в съда. А и защо полицията би избрала тъкмо теб за такъв невероятно сложен план?