Читать «Смъртта на Мейн» онлайн - страница 11

След като си тръгнаха, не можехме да направим нищо. Поставиха ни в нелепо и безнадеждно положение — нямаше как да възстановим парите. Джефри не можеше да каже, че ги е изгубил или че са го обрали, докато е бил сам. Ранното му връщане от Сан Франциско щеше да породи съмнения. Джефри направо полудя. Първо искаше двамата да избягаме. После реши да отиде при мъжа ми и да му разкаже истината. Не се съгласих и с двете предложения — бяха едно от друго по-глупави.

Излязохме малко след седем и се разделихме. Да си призная, малко се скарахме. Щом изпаднахме в беда, той вече не беше… Не, това не бива да го казвам.

Тя спря и ме загледа кротко с кукленото си лице, което сякаш се бе отърсило от грижите, като просто ги бе прехвърлило на моята глава.

— Снимките, които ви показах, бяха на двамата нападатели, нали? — попитах.

— Да.

— Вашата камериерка знаеше ли за връзката ви с Мейн? А за апартамента? Знаеше ли за неговото пътуване до Лос Анджелес и за намерението му да се върне по-рано с парите?

— Не мога да твърдя. Но сигурно е могла да научи почти всичко с подслушване, със следене, може да е преровила… Джефри ми изпрати бележка, че ще пътува до Лос Анджелес, и ми определи среща в неделя сутринта. Може да я е прочела. Аз съм небрежна.

— Сега си тръгвам — казах. — Не предприемайте нищо, докато не ви се обадя. И не паникьосвайте камериерката.

— Нищо не съм ви казала — напомни ми тя, докато ме изпращаше до вратата на дневната.

От дома на Гънджън отидох направо в хотел „Марс“. Мики Линан седеше в един ъгъл на фоайето, скрит зад разтворен вестник.

— Тук ли са? — попитах го.

— Да.

— Дай да им идем на гости.

Мики потропа с юмрук на вратата с номер четиристотин и десет. Отвътре се чу метален глас:

— Кой е?

— Имате пратка — отвърна Мики с престорен момчешки глас.

Слаб мъж със заострена брадичка отвори вратата. Показах му картата си. Той не ни покани, но и не ни спря, когато влязохме.

— Ти си Уийл, нали? — попитах, го, докато Мики затвори вратата зад нас, после, без да чакам потвърждение, се обърнах към мъжа с широкото лице, който седеше на леглото. — А ти си Дал?

Уийл ни представи на Дал с небрежен метален тон:

— Двойка куки.

Онзи на леглото ни изгледа и се ухили. Нямах време за губене.

— Искам мангизите, които задигнахте от Мейн — обявих.

Двамата се изсмяха едновременно, все едно, че го бяха репетирали. Извадих пищова си. Уийл се разсмя грубиянски.

— Взимай си шапката, Бънки. Отиваме в кафеза.

— Не познахте — обясних аз. — Това не е арест. Това е обир. Горе ръцете!

Дал вдигна своите.

Уийл се ослушваше, докато Мики го ръгна в ребрата с дулото на своята ютия трийсети осми калибър.

— Пребъркай ги — наредих на Мики.

Той прерови дрехите на Уийл, измъкна патлак, няколко хартийки, малко дребни пари и колан за банкноти, пълен догоре. После повтори същото с Дал.