Читать «Сини лещи» онлайн - страница 8

— Мисис Уест ни намира малко смешни.

— В това няма нищо лошо — заяви хирургът. — Виж, ако не ни харесваше, щеше да е много неприятно, нали?

Тогава той пристъпи, протегна ръка към пациентката и се наведе да види очите и. Тя лежеше, притаила дъх. Не, и това на неговите рамене не беше маска. Поне не се познаваше, че е маска. Ушите бяха наострени, издължената муцуна сякаш душеше. Той си имаше белег — едното му ухо беше черно, другото бяло. Марда веднага си го представи как завира нос в някоя лисича дупка, после, надушил миризмата, се пъхва вътре.

— Трябваше да се казвате Джак Ръсъл — рече Марда.

— Моля?

Той се изправи. Продължаваше да стои до леглото и — едното му ухо щръкна, а погледът беше доста проницателен.

— Искам да кажа… — Марда Уест се опитваше да се измъкне — помислих си, че това име повече ще ви приляга.

Изведнъж се притесни. Мистър Едмънд Грийвс от Харли Стрийт, с всичките там титли и заслуги, изписани след името му… Какво ли щеше да си помисли за нея?

— Познавам един доктор Ръсъл, Джеймс Ръсъл — каза и той. — Само че е хирург-ортопед. Троши кости. Нима си мислите, че съм направил с вас нещо такова?

Гласът му бе енергичен, но звучеше малко учудено. Точно така бе реагирала и сестра Бранд. Очакваха благодарността, която са заслужили, а ето, че не я получаваха.

— Не, разбира се, не — побърза да отвърне пациентката, — нищо такова, аз дори не изпитвам болка. Виждам съвсем ясно. Всъщност прекалено ясно.

— Така трябва и да бъде — заяви той и смехът, който последва, приличаше на остро излайване.

— Сестра — продължи лекарят, — при това положение пациентката може да прави всичко в границите на разумното, но не бива да сваля лещите. Предупредили сте я, предполагам.

— Тъкмо щях да я предупредя, сър, и вие влязохте.

Мистър Грийвс обърна острата си муцуна на териер към Марда Уест.

— Ще дойда в четвъртък — обясни той, — за да сменя тези лещи. Междувременно ще е необходимо просто три пъти дневно да промивате очите си с разтвора. Всъщност вие няма да имате грижа и за това. Най-добре е да не ги пипате. И най-важното — не се опитвайте да махате лещите. Веднъж така един пациент не ни послуша и окончателно загуби зрението си. След туй вече не можахме да му помогнем.

„Опитате ли се да направите това — сякаш и казваше териерът, — ще си получите заслуженото. По-добре пробвайте. Зъбите ми са остри.“

— Разбирам — отвърна бавно пациентката. Бе изпуснала удобния момент и сега не можеше да иска обяснение. Инстинктът и подсказваше, че той няма да я разбере. Териерът говореше на кравата, даваше и нареждания. Изджавка нещо, а глупавата кравешка глава в отговор само кимна. Мухите сигурно я тормозеха в горещините, а може би пък шапчицата с къдричките я предпазваше от насекоми?

Когато двамата тръгнаха към вратата, пациентката направи последен опит.

— Постоянните лещи като тези ли ще бъдат? — попита тя.

— Точно като тези — излая хирургът, — но няма да са оцветени. Ще виждате естествените цветове. Довиждане до четвъртък.

Той излезе, последван от сестрата. Марда чуваше шепота им пред вратата на стаята. Какво ли ставаше сега? Ако това наистина беше някакъв опит, дали не бяха свалили маските си веднага? Струваше и се, че е извънредно важно да разбере истината. Имаше нещо нечестно в цялата тази работа, злоупотребяваха с доверието и. Тя се измъкна от леглото и се приближи до вратата. Чу как хирургът казва: „Доза и половина. Малко е преуморена. Това е просто реакция.“ Без да се колебае, Марда смело отвори вратата. Те стояха в коридора, все още с маските. Обърнаха се към нея, острият блестящ поглед на териера и огромните очи на кравата се изпълниха с укор като че ли с появяването си пред тях пациентката бе нарушила нормата за благоприличие.