Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 26

Заспах изтощен, но защо, господи, не се потопих в забрава? Сънищата, от които напразно се опитвах да се отърва, ме отнасяха в някакъв неизвестен свят, който по ужасен начин се преплиташе с моя. Срокът бе започнал, но училището, където преподавах, се намираше на планински връх, опасан с гора, а сградите си бяха същите, дори и моята класна стая беше същата. Учениците ми — лицата им до едно ми бяха познати, защото това бяха момчетата от моя клас — бяха окичили главите си с венци от лозови листа и в красотата им имаше нещо особено, неземно нещо, едновременно привлекателно и покварено. Те се втурнаха към мен усмихнати, аз ги прегърнах и удоволствието, което изпитах, бе коварно и сладостно, непознато, недокосвало въображението ми дори. Мъжът, дето лудуваше и играеше с тях, сякаш не бях самият аз, а някаква моя демонична сянка, въплътила в себе си образа от глинения съд, наперено пристъпяща със същата походка, с която Стол се бе разхождал по пясъчната ивица край Спиналонга.

Събудих се с усещането, че са минали векове, и наистина през капаците се процеждаше ярка дневна светлина, а часът беше десет без петнадесет. Главата ми се пръскаше. Чувствах се зле, напълно изтощен. Поръчах по телефона да ми донесат кафе и погледнах към залива. Лодката си стоеше там закотвена. Семейство Стол не бяха отишли за риба. Обикновено тръгваха преди девет. Измъкнах ритона изпод сакото и с неловки движения взех да го увивам, първо с мрежата, сетне в импрегнирания плат. Тъкмо успях криво-ляво да го опаковам, и на балкона се появи келнерът с таблата. Носеше ми закуската. Каза добро утро с обичайната си усмивка.

— Бихте ли ми направили една услуга? — запитах го аз.

— С удоволствие, сър.

— Ще ви помоля да предадете нещо на мистър Стол. Мисля, че той е във вила тридесет и осем, от другата страна на залива. Обикновено по това време вече е отишъл за риба, но виждам, че днес лодката му е все още на кея.

— Не се изненадвам, сър — усмихна се келнерът. — Мистър и мисис Стол потеглиха тази сутрин с колата.

— А, тъй значи. А съобщиха ли кога ще се върнат?

— Няма да се връщат тук, сър. Те си заминаха окончателно. Тръгнаха с колата към летището, за да вземат самолета за Атина. Може би искате да наемете лодката, сигурно е свободна.

Той заслиза по стъпалата към градината, а импрегнираната опаковка остана да лежи до таблата за закуска.

Слънцето сега изпичаше безжалостно балкона ми. Предстоеше зноен ден и горещината щеше да ми попречи да рисувам. Пък и нямах настроение. Чувствах се изтощен, направо изтерзан от събитията през изтеклата нощ. Обзе ме някакво безсилие, което се дължеше не толкова на посещението на неканения гост, колкото на мъчителните сънища. Семейство Стол ме бяха освободили от присъствието си, но не бях успял да се отърва от наследството, което ми оставиха.

Развих пакета и отново взех да разглеждам съда. Ухиленото, присмехулно лице ме отвращаваше — приликата му със самия Стол не беше само плод на въображението ми, тя бе натрапчива, зловеща. Несъмнено точно заради това ми го беше пробутал — спомних си как се изкиска по телефона. Ако той имаше и други съкровища със стойността на този ритон — подозирах, че притежава и по-ценни предмети, — да се лиши от някакъв си там съд, не бе за него голяма жертва. Знаех, че няма да му е лесно да ги прекара през митницата, особено в Атина. За подобно нещо глобите бяха огромни. Той несъмнено имаше връзки и знаеше какво да направи.