Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 25

Едва тогава забелязах предмета. Той бе в краката ми — оставен съвсем до прага. Наведох се и го взех. Беше малко пакетче, увито в някакъв импрегниран плат. Внесох го вътре, седнах на леглото и започнах да го разглеждам. Първоначално ме обхванаха нелепи подозрения, че може да е някаква бомбичка, но пък, помислих си, пренесена под водата, тя несъмнено е загубила смъртоносния си ефект. Пакетчето бе завързано с връв, омотана на кръст. Спомних си старата класическа поговорка: „Пазете се от данайците, когато идват с дарове“. Но Стол и жена му не бяха гърци, освен това до каквото и да се бяха докопали дори и някоя потънала Атлантида да бяха открили, сред съкровищата и надали щяха да се намерят точно експлозиви.

Срязах връвта с ножичките от несесера, после внимателно я махнах и разгънах импрегнираната обвивка. Предметът бе омотан в тънка мрежа и едва когато я разкъсах, го сложих на дланта си и спокойно го разгледах. Беше малък, червеникав на цвят глинен съд с дръжки от двете страни. Виждал бях подобни предмети и преди това. Срещат се по музейните зали. Мисля, че точното име е ритон. Нечия изкусна майсторска ръка бе придала на този ритон формата на мъжко лице — ушите стърчаха като раковини, очите бяха изпъкнали, носът — месест, а мустаците се увиваха около цинично захилената зейнала уста и висяха чак до заоблената брадичка, която служеше за основа на съда. Горе между дръжките имаше три наперени мъжки фигури. Всъщност човешкото у тях се свеждаше до това, че лицата им бяха подобни на лицето върху съда, инак ръцете и краката им нямаха китки и стъпала, а копита, и задните части на косматите им тела завършваха с по една конска опашка.

Завъртях каната. От другата страна ме гледаше и ми се хилеше цинично съвсем същото лице, а горе се перчеха същите три фигури. Не видях никаква пукнатина или увреждане, като се изключи едно съвсем леко чукнато местенце по ръба. Погледнах вътре и на дъното съзрях бележка. Отворът бе твърде тесен, за да пъхна ръката си, тъй че обърнах съда и бележката падна. Обикновено бяло картонче, а текстът, написан на машина, гласеше: „Сатирът Силен, роден от Земята като получовек, полукон, не можел да различава истината от лъжата и затова отгледал в една критска пещера Дионис, бога на виното, и после станал негов вечно пиян възпитател и другар.“

Това беше всичко. Пуснах обратно бележката, а самия съд поставих на масата в другия край на стаята. Ала похотливото лице продължаваше да ме преследва с циничната си усмивка, а фигурите на трите наперени кентавъра ми се натрапваха с нахалните си пози. Бях тъй-изтощен, че не намерих сили да увия съда отново. Покрих го със сакото си и легнах. Смятах на сутринта да се заема с тягостната задача да приготвя пакета и да накарам моя келнер да го занесе във вила 38. Нямах нужда от подаръците на Стол. Да си взима ритона — бог знае каква беше стойността му, и на добър му час. Не му щях нито жилото, нито меда.