Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 23

Въображението ми се развихряше. Ей тъй, без каквито и да било доказателства. Знаех само, че за нищо на света не бих отишъл във вилата на Стол, а ако той отново се опиташе да ме притеснява, щях да се принудя да съобщя всичко на управата.

Преоблякох се за вечеря, после открехнах капаците и застанах зад тях, за да хвърля поглед към неговата вила. На балкона светеше, защото вече се бе здрачило, но самият той бе изчезнал. Излязох, като затворих капаците, и тръгнах през градината нагоре към хотела.

Тъкмо бях минал през терасата и вече прекрачвах входа към рецепцията, когато видях, че Стол и жена му са седнали на два стола вътре — всъщност бяха завардили коридора към фоайето и трапезарията. За да отида да се нахраня, трябваше да мина покрай тях. Добре тогава, рекох си аз. Стойте си тук цяла вечер и чакайте. Обърнах се, прекосих обратно терасата и ката заобиколих хотела отзад, откъм кухните, стигнах до паркинга и се качих във фолксвагена. Нищо, че ще ми излезе по-скъпо, казах си, това е то, ще вечерям в селото. Бях направо вбесен. Намерих една затънтена кръчма далеч от пристанището и тъй както бях много гладен след деня, прекаран на открито — бях хапнал само един скромен сандвич, — вместо трите блюда, които се предвиждаха за хранещите се на пансионни начала в хотела, трябваше да се задоволя с омлет, портокал и чаша кафе.

Минаваше десет, когато се прибрах. Паркирах колата, минах отново покрай кухните и заслизах плахо по градинската пътека към вилата си. Отворих капаците и се вмъкнах вътре като крадец. Лампата все още светеше на балкона на Стол и той вероятно отдавна се наливаше. Реших, че ако на другия ден отново имам неприятности с него, вече ще се обърна към управата на хотела.

Съблякох се, легнах и взех да чета. Към полунощ ми се приспа. Загасих осветлението и станах, за да отворя капаците, защото в стаята бе душно. Вилите вече не светеха, с изключение на една — тази на Стол, разбира се. Лампата на балкона му хвърляше жълта ивица светлина върху водата край кея. На едно място водната повърхност се накъдри, макар че вятър, нямаше. Тогава го видях — имам предвид шнорхела. Малката тръбичка попадна за миг в жълто осветената ивица и преди да се изгуби от погледа ми, вече знаех, че се е насочила към скалите под вилата ми. Зачаках. Нищо. Пълна тишина. А и водата повече не се раздвижи. Може би тя плуваше така всяка вечер. Може би в това нямаше нищо необичайно и докато съм лежал, погълнат изцяло от това, което чета, тя е била във водата близо до скалите. Представих си как редовно след полунощ мисис Стол оставя пияния си съпруг, заспал над дяволското си пиво от смърч и бръшлян, облича неопреновия си костюм — с него тя приличаше на черен тюлен, — слага маската и плавниците и идва да наблюдава вила 62. Тази мисъл, меко казано, ме разтревожи. Особено сега, след телефонния разговор и отказа ми да ги посетя, пък и след като бях съчинил новата теория за съдбата на моя предшественик. Фактът, че тя е някъде съвсем наблизо, бе за мен нещо не само противно, ала и сякаш опасно.