Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 51

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ОСМА

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите пристигат на моста, който се надига над десетата долина, дето плачат поразени с грозни болести ония, които са се провинили във фалшификации. Данте и Виргилий минуват отвъд моста, за да ги видят по-добре, и срещат алхимици, между които двама, Грифолино и Капокио, привличат вниманието на Данте.

Пред тая кръв и рани страховити тъй силно бях покъртен от печал, че сълзи идеха ми на очите. Но вожда ми каза: „Защо си взрял очи в тез сенки обезобразени? И в другите долини си видял клетници, кои будят съжаление. Защо се спираш тука или пък броиш ги? Тоя ров, узнай от мене, е левги двайсет хиляди на кръг; но длъжни сме да бързаме, луната под нази е, а пътя ни е длъг.“ „Да би узнал, казах, защо в тъмата се взирах, би допуснал да се спря: дълбока жалост ми трогна душата.“ Но в думите ми никак се не взря, заминал бе напред по пътя трудни. в кой неведнъж от страх сърце примря. „О вожде, из тълпите многолюдни — подзех, кога до него вече бях, — до мен одеве долетя глас чудни, по кой познах, че зарад тежък грях тук дух от мойта кръв се изтезава и затова така се взирах в тях.“ „Не бива твоя ум да го смишлява, — отвърна той, глей друго околвръст: той нека с своя жребий се разправя. Видях го преди малко та ми, с пръст към тебе заканително замери и грешник чух един, кой с глас чевръст обърна се и го нарече Жери. Не чу ти: беше се вгледал тогаз във онзи, кой Хенриху изневери.“ „От смърт насилствена, отвърнах аз, умрял е той, а отмъщение не е получил и до тоя час; затуй навярно гневен е към мене и мълком ме отмина като враг; туй пълни ме с по-силно съжаление.“ Стигнахме тъй докрай скалистий бряг, под който зее ямата последна, но види се едва от гъстий мрак. Когато се наведох да погледна и в страшний ров, през мрачния въздух, съзрях на грешните тълпата бледна, такива горки вопли аз зачух, кои ме поразиха с отчаяние: изтръпна в мене и сърце, и слух. Как страшно би било да бяха сбрани от Валдекяно и Маремский край вкуп лете всички болни с своите рани! По-страшен е тоз дол, над кой витай воня като от трупове изгнили, коя не може никой да изтрай. Когато, с премалели от скръб сили, спуснах се по крайбрежната скала, видях по-ясно долу с дух унили таз бездна, де за мрачни им дела е Божа висша правда отредила на всички подправачи казън зла, В Егина са били таквиз патила, кога е боледувал цял народ и чума гад и люде е морила, та диря не остало от живот, а пак възникнал е, според певците, от мраве семе нов човешки род. Тъй грешните прострени бяха в тмите; едни лежаха гърбом, други по корем, а трети си допираха плещите, Вървиме ний и вред, де поглед спрем, все виждаме тела, покрити с рани, като по врат, претъркан от ярем. Два грешника, един до друг опряни, не ми излизат от ума до днес: те бяха като с струпеи облени и без почивка дръгнеха се с бяс, но без да найдат облекчение, и от сърбеж те падаха в несвяс. С нокте отлюпваха до изтощение те свойта краста, както люпят с нож от риба люспите стопанки — жени. „О ти, кой кожата си в тая нощ раздираш сам с ръцете като с клещи, към едного възви се моя вожд, дано за своите болки тъй горещи нокте запазиш вечно! Обади, италианци има ли в тоз дол вонещи?“ „И двама нас под светлите звезди земя италианска е родила — отвърна грешний с сълзи на очи. — Но кой си ти, кой гледаш тез патила?“ Каза им вожда: „С този, кой е жив, дошъл съм тук, да види, с Божа сила. доколко ваший жребий е горчив.“ Веднага грешните се раздвоиха и с трепет, ведно с други, и страшлив, и любопитен поглед в мене впиха. Тогаз до мене вожда приближи и рече ми: „Виж как се вторачиха: по воля своя нещо им кажи.“ Постъпих тъй по негово желане: „В света дано се спомен продължи за вас и много време да остане! Кои сте вие и от кой сте род? Но нека вашто горко наказане не бъде за мълчанье вам повод.“ Единни тогаз чака начена: „В Арецо аз получил съм живот, Погуби ме Алберто от Сиена, но туй не е причина, че сега тук тежка участ мен е отредена. Еднаж се хвалех просто на шега, че тайна зная да летя в въздуха; от слабоумье той падна в тъга, безмерна жалба в него се раздуха да може мойта тайна да узнай; таз жалба се обърна в злоба глуха: понеже не направих, що желай, на смърт осъди ме съдья угоден и в пламъци намерих жалък край. Алхимик бях, затуй съм тук проводен от Мшюс, кой без милост съд твори: пред него плач, молби са труд безплоден.“ Казах тогаз: „Под светлите зари с синезци кой се мери по тщеславе? Те френците надминуват дори!“ „За Стрика твоите думи не са прави, извика други грешник, и до днес с умерени разноски той се слави. Никола също, кой по славна чест открил е свойствата на карамфила и в ястията внел е вкусен смес; а също и оназ дружина мила, в коя погълна Качя цял имот, пък Абельято своя ум и сила. А искаш ли да знайш, но тоз повод, кой тъй против синезци ти помага, в мен вгледай се добре под твоя свод: Капокьо ще познаеш ти веднага. Метали там лъжливи съм правил, и ще се сетиш, с памет за мен блага, че горе съм добра маймуна бил.“