Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 50

Кой може, и с слова обикновени, таз кръв и рани да изобрази, чий страшен вид очи ми ужасени долина девета порази? Ни ум човешки може да ги схване, ни слово може да ги изрази. Вкуп ако можеха да бъдат сбрани онез, кои през дългите войни, от славний Ливий вярно очертани, загинали са в пулските земи, с онез, кои против Роберт Гискара в бран люта са свършили своите дни; с умрелите при Чеперан, де вяра тъй слаба в своите си найде Манфред; и с тези, кои Карл, ведно с Алара, при Таглякоцо порази безчет, пак техните тела окървавени не биха страшни тъй били на глед, как туй, що се представи тук пред мене. Един съзрях с разрязани гърди, в корема тъй промушен с озлоблене, че нищо там не може да седи, а грозно му навън висят червата и кръв на едри капки се цеди. Изгледа ме, след туй сами с ръката гърдите си разкри и с жален глас каза: „Пророк ме знайха на земята: виж тук сега какво изплащам аз! А този, кой с глава разбита плаче пред мен, роднина мой е бил. Кат нас тез всички тука са били сеячи на схизми и съблазни във светът, лъжливи на закона свят тълмачи. Отдире има дявол, скрит в долът, безспирно той към нас с очи занича и минем ли край него, всякой път без милост с остра сабя ни разсича, защото, дор при него стигнем пак, зараства раната и се заличава. Но кой си ти, кой взираш се в тоз мрак, да видиш може би какво мъчение присъдил е и тебе страшний враг?“ „Ни смърт го води тук, ни прегрешение — учителят отвърна в същий час, — по воля Божа поверен е мене, кой в Ада дух съм също като вас, за да добие опитност и знане.“ Стотини грешници под нас събраха се с очи във мен опряни, щом чуха тия думи, и за миг забравиха ужасните си рани. „О ти, кой пак ще видиш светлий лик на слънцето, кажи Дулчину горе, ако не ще и той такъв ризик по-скоро да намери в тез простори, нек събере оръжья и храни, та с новарезци храбро да се бори, преди сняг да заприщи всички теснини.“ Тез думи първий дух към мен отправи и тутакси от нас се отстрани, а между тез, кои стоеха долу прави, един, кой гледаше по-изумен от всички други, с погледи мъгляви, в лицето грозно обезобразен, с прорязана посред средата бърна, от нос и от едно ухо лишен, към мене с тия думи се обърна: „О, ти, когото грях не е прогнал на мъка вечна в тая бездна чърна и кого на земята съм виждал, ако след толкоз време, що измина, не съм се по прилика припознал, сети се за Пиер да Медичина, кога между Маркабо и Верчел пак видиш нявга сладката долина. А в Фано гледай, дано би успел, на двамата му граждани най-честни, на месир Гвидо и на Анджйолел, да кажеш, че мъчител един бесни погибел най-коварна им крои; на мъртъвците ако са известни делата, кои времето таи, покрай Католика, с слуги жестоки, в вълните морски ще ги потопи. Пирати грозни, из моря широки, разбой не са правили по-голям. Свирепият изменник еднооки, кой тез земи владей, които с срам си спомня тук един, и разкаяние гризе го люто, че е стъпял там, ще ги повика уж на съвещание, а няма да остави веч молба да правят — Бог от бури да ги брани.“ „Кажи, отвърнах, кой е в таз тълпа, кой с срам за родната земя смишлява, и тук каква доведе го съдба? А що поиска, вярно ще направа.“ На свой един другар на челюстта наложи си ръката той тогава и кат разтвори цялата уста, извика: „Тоз е, но отколе вече е тук осъден той на немота. У Цезар колебане всяко той пресече, когато в мисъл зла го утвърди, че там, де нищо за успех не пречи, тоз, кой отлага, готви си беди.“ Как тоя дерзък Курион тук смазан и изпоплашен мене се вести с език от дън до гърлото отрязан! А друг един с отсечени ръце, участници във безсърдечна казън, издигна ги до своето лице, което цяло с черна кръв покри се, и рече: „Ако твоето сърце знай жалост, и за Моска ти сети се, кой горе с тия думи: «Не вреди какво ще става после», провини се и порази Тоскана със беди.“ „И своето, прибавих, домочаде.“ Дълбоко скръб от тез слова сети, в тъмата луди викове нададе и тичешком избяга. Взор стремях в тълпата, що стоеше йощ назади, кога таквози нещо там видях. кое до днешен ден ме изумлява, и да го казвам спрял се бих от страх, ако не черпех смелост в съвест права, звезда, отдето слиза чудна мощ у онзи, кому пътя осветлява. Видях и мисля все, че гледам йощ труп един обезглавен, кой вървеше кат другите всред таз ужасна нощ; на една ръка главата си държеше, а тя повтаряше все: „Горко мен!“ Като с фенер той с нея си светеше. Кога застана трупа раздвоен до моста, горе дигна си главата и чух я аз, от ужас поразен, като каза: „о ти, кой жив теглата изглеждаш наши, някой друг, кажи, видя ли в царството на тъмнината, кому по-люта казън да тежи? Узнай, за мен да можеш се подсети, че тук Бертран от Борнио тъжи, кой зли на младий цар внуши съвета и разбунтува син против баща, като при Давид Ахистофел проклети. Защото горе раздвоих това, що е природа Божия споила, тук правда висша моята глава от трупа ми навек е раздвоила.“