Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 48

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И СЕДМА

СЪДЪРЖАНИЕ. Когато Улис свършва своя разказ, един лае, който излиза от друг пламък, се обръща към Данте с молба да му каже нещо за положението в Романья. Отговаря му Данте и пламъкът му обажда, че е Гвидо ди Монтефелтро и че е наказан тука защото е дал коварен съвет на Бонифация VIII.

Поета даде знак с ръка: веднага престана пламъка да се движи, след туй далек из ямата избяга. Но друг под нас след малко доближи и в него да се взреме ни накара, защото почна смутно да пищи. Ужасний тучен бик в Сицилья стара ревял е на осъдений с гласът, а в тез, що слушали, внушавал вяра, че плаче сам. От него, първи път, на неговий творец лукави, всред люти мъки, чул се е плачът. Тъй пламъкът, що се пред нас изправи, пищеше с думите на скритий там, но отначало звукове мъгляви изпущаше гласът, като у ням. Но път навън проби си той най-сетне и заговори тъй подвижний плам високо с слова ясни и отчетни: „О ти, кой с сладък трогваш ме език, не ме изглеждай с поглед неприветни, а спри се и за мене един миг. Горя, но за да чуя. що желая, забравям болки и жесток ризик. Тук ако идеш от земята тая, де всички тия грехове спорих, зарад кои до веки ще ридая. дали е края романьолски тих, или война го някоя раздира? Там, в тия планини, се аз родих, де при Урбино Тибър стар извира.“ Навел се бях и дорде слушах йощ: „Италианец е. затуй се спира, отговори му“ — рече моя вожд. У мен еднакво имаше желане: „О дух, със плам увит в таз адска нощ, Романья, рекох, няма да престане да бъде, както сявгае била, в война в сърнето на онез тирани, кои с беди кърмят я и с тегла, но днес война там няма обявена. Полентският орел сега крила над Червия простира и Равена. Могъщ властител е зелений лъв в оназ земя, коя бе напоена, подир обсада дълга, с френска кръв. Пищи Римини под вълците жедни, зинали уста за кръвнишка стръв, кои погубиха Монтанья бедни. Лъвчето с бялото гнездо бесней в Ламоне и в Сантерно, град съседни, и в всяка доба нова песен пей. Земята, коя Савио облива, ту в волност, ту в робия зла живей. Но сам ти кой си и защо те скрива тоз пламък тук? Кажи ми, в светлий свят за тебе пази ли се памет жива?“ Издаде пламъка но силен свет, връх остри малко тук и там поклати и после даде ни такъв ответ: „Тоз пламък нямаше ответ да прати, да бих знаял, че моите думи там чрез теб ще бъдат в живий мир познати! Но никой се назад не връща, знам, от тоя мрачен свят, затуй аз смело ще кажа всичко тук, без страх от срам. Войник съм първо бил, със шлем на чело, но после се покаях, с тая цел облякох ази расото дебело. И в своето желанье бих успел, ако на църквата водача властни в крив път не бе ме изново въвел. Доде над мен са грели зари ясни, в делата си не лев, лисица бях: кат влъхва, по пътеки криви, тясни, към цели аз безчестни се стремях и нанавред разчу се мойта слава. Когато на години се видях, в кои, кат кормчия, кой приближава след път далечен до желаний брег, на миналото хвърля се забрава и длъжен е платна да свий човек, усетих погнушенье и досада към себе, към живот, към целий век: с разкаян дух, в монашеска ограда, след изповед гореща се прибрах, за мил душевен отдих и награда. Но новий фарисей, кой нивга страх в сърцето си не е имал от Бога, наместо като пастир и монах навред да-проповядва мир и слога, на християни бе война открил; и както нявга, в пещерата строга на добрия Силвестрий, се явил Великий Константин със умоление да би го от проказа изцерил, така веднъж яви се той пред мене да иска за тщеславна цел съвет. Смутен от неговото опьянене, не дадох му аз никакъв ответ. Тогаз: «Махни страх всеки от душата — каза ми, — прошка давам отнапред; ум дай да смажа, в кървава разплата, Пенеста. коя против мен стои. Кого поискам, мога в Рай да пратя; у мен два ключа има, тез, кои предшественика мой намери тежки,» Умът ми се разколеба, уви! При тез молби и увещанья жежки мълчаньето внушаваше ми страх пред тоя звяр свирепи с вид човешки, «Понеже прошка даваш — му казах, — дай обещанье, после не пази го: тъй враговете си ще сринеш в прах и врат ще свият те под твойто иго.» Кога умрях, светеца ми любим, Франциск, дойде за мен, но отстрани го веднага черен един херувим. «Не ти, извика, ази ще го зема, за зло коварство в ръце го държим: без топло разкаянье прошка няма.» О, как изтръпнах, кога с грозен глас каза: «Вярвал ли си, че с тъй голяма знам логика да разсъждавам аз?» И като ме заграби за космите, при Минос ме заведе в същий час. Той с поглед ме изгледа страховити, на кръста осем пъти си уви опашката и с пръст към тъмнините: «При пламъците, рече, ще върви.» Затуй ме виждаш тука в таз долина.“ Щом млъкна, горкий пламък се възви надолу с върха си и с плач отмина, а с вожда ний тръгнахме пак напред към други ров и скоро порази ни той с грешници, които нямат чет.