Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 46

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Като се покачват на скалата, поетите стигат над осмата яма. Тя е осветена от безбройни пламъци, във всеки едни от които се крие по един грешник. Тук се наказват ония, които с измама и коварни съвети са причинили щета другиму. От един от тия пламъци, който се раздвоява на два езика, се показват Диомед а Одисеи, който, по молба на Виргилия, разказва своите приключения и своята смърт.

Ликуй, Флоренцио, понеже слава така голяма си добила ти, че твойто име шумно огласява дори и адските тез тъмноти! Петмина аз срещнах между крадците, отгледани на твоите гърди. От срам червят се моите ланити, а туй навярно теб не величай; и ако утринния сън с зарите на истината е изткан, то знай, че скоро ще възрадваш с беди нови ти всеки, който тебе зло желай. Отдавна да те стигнат са готови, но нек по-скоро дрънне тежкий час: сърце ми те по-люто щат отрови, кога в по-стара възраст стигна аз. Тръгнахме ний оттам, де тъмнината на край долът увлякла беше нас, Пръв вожда се покачи на скалата, и аз вървях след него, уморен, и си помагах всякога с ръката. това, кое видях, до днешен ден сърце ми горко с скръб и страх смущава Бог дарба, ако е присъдил мен, нек тоя страх я сявга направлява по правий път на добродетелта! Когато лете вечер наближава. преди да стигне нощ и темнота, и бяга пред комарите мухата, орача се подпира на плета и с очи, устремени към полята, безброй светулки гледа, че блестят там, де са нивите му и лозята. Така светеше с пламъци долът, над който бяхме ний сега стигнали. Кога с пророк Илия, в дивен път, конете са в небето полетяли, за Елисей, кой ослепен е бил от туй видение, са те блестял и кат плам, нагоре кой се е движил. Тъй пламъците тука се движеха и всеки пламък грешник бе увил. На моста едри камъни стърчеха, по-харно за да видя, там стъпих; скала една внезапно да не бяха ръцете ми хванали, паднал бих. Дор в пламъците взирах се с вниманье, учителя със глас каза ми тих: „Туй духове са: тук за наказанье, увити в пламъци, безспир вървят, обзети от най-горко отчаянье.“ „Това мина и мене през умът — отвърнах, — но защо се раздвоява нагоре онзи пламък там в долът? Той тука онази клапа наумява, де Полиникс е турен бил наред със Етеокла.“ — „Там се изтезава, каза ми три, Улис и Диомед: тук в Ада свързува ги Боже мъщенье, както свързвала ги е злост навред. Тук заедно оплакват с съкрушенье, измамата коварна с коня мним, кой път стори, по кой, по Боже щенье, мина родоначалника на Рим. Наказани са, дето Деидама оплаква още своя мъж любим, отлъчена от него със измама; а също, че откраднаха Палас, таз казън е достигнала тях двама.“ С молба към вожда се възвих тогаз: „Певецо, ако в свойто наказане не са загубили човешки глас, кога при нази приближат, желане горещо да ги чуя гори.“ Отвърна тутакси: „Това ще стане, но слушай само и не говори: те гърци са и страх ме е, че няма ответ теб никой да ти подари; с тях приказка веднага ще подема.“ Кога по-близо се яви до нас рогатий пламък с светлост по-голема, към тях тъй възвиси поета глас: „О вий, кои живейте тук, увити в един и същи пламък, ако вас заслужено трогнали са песните, кои в подзвездний свят съм горе пял, тук моля ви ответ да ми дарите. Нек каже онзи, кой се е скитал, къде загатна, в кои страни диви?“ Веднага, кат че вятър бе повял, Високий връх на пламъка двугриви почна да се люлей насам-натам и глас от него прозвуча звънливи, кой ясно тез слова изпрати нам: „Кога успях да бягам от Цирцея, коя година задържа ме там, де близо има град, кой от Енея отпосле от Гаета бил назван, от страх от нова някоя затея, с дружина слаба, с кораб окован набързо тук тръгнах по морски бездни, с премеждия и бури в люта бран. Ни мисъл радостна за син любезни, ни благочестие към стар баща, ни обич към жена, която чезне, оставена в горчива самота, не победиха жаждата у мене да видя свят, народи, доблестта, пороците им, тяхното живене. Ведно с испанските на Мавра злий изходих бреговете аз засмени и всички острови, които мий това море с вълните си немирни. С косми веч побелели бяхме ний, след толкоз мъки, скитанья безспирни, кога стигнахме теснините тез, де на света границите най-дирна положил е безсмъртний Херкулес. На малката дружина, коя верна остала бе в добра и в лоша чест, казах тогава: «С храброст безпримерна през хиляди стигнахте вий беди дотук, де тъне слънцето в нощ черна; на малкото, що ви остават дни, завидна ще ли отречете слава, да видите онези йощ земи зад слънцето, де люд не обитава? От род сме ний такъв, за кой е срам бездушно като скот да прозябява: живот Зевс гръмовержец дал е вам, за слава и за знанья да ламтите.» От доблестен одушевени плам, в часа платна разтвориха момците: отплувахме към запад по мой знак. На полюс нов се виждаха звездите, а тез от наший полюс бяха в мрак. Пет пъти месеца на небесата бе вече подновявал светъл зрак, кога далек яви се в тъмнината висока планина, каквато аз не бях виждал. На всички ни душата от радост озари се в тоя час, но много скоро в плач се тя обърна; защото вихър бесен с страшен глас подигна се внезапно в нощта чърна и мачта и платна като сломи, кораба слаби в бездната превърна и смърт найдохме в морските вълни.“