Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 44

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът продължава, да описва седмия ров, когато се появява Как, преобразен Кентавър, който, покрит цял със змии и възседнат от един дракон, тича подир богохулника Вани Фучи. После вижда разни знаменити флорентинци, които са се били провинили в обществени кражби и които претърпяват тука най-чудесни преобразования от човеци в змии и от змии в човеци.

Ръцете си стисна при тез слова, след туй с закана яростна нагоре издигна ги над своята глава и с глас той светотатствен изговори: „Теб, Боже, пращам таз закана аз, теб, кой владееш на небето горе!“ Една змия уви му се тогаз на шията и в гърлото пресече гласа му нечестив. От тоя час змиите мен не са омразни вече. А друга на ръцете му скочи и тутакси надолу кат ги свлече, на търкало се окол тях сгърчи. О, пистоезци! Сами изгорете града си, та за срам да не стърчи, защото дори своите деди клети задминахте с злодейски си дела! Йощ нийде, де стъпиха нозете, не бях видял душа аз толкоз зла; тъй Бога не е презирал в душата ни онзи, кой в Тиванските поля е в бездните потънал на земята. След тия думи стана като ням и с другите избяга в мрачината. Един кентавър отърча и там извика: „Де е гоя звяр нечисти?“ Марема не кърми брой тъй голям змии по своите поля блатисти, тук колко виждаха се да пълзят кентавру по плещите. Змей лучист стоеше прав над него на гърбът, и той изгаря всеки, кой препречи случайно тука на кентавра път. „Това е Как, учителя ми рече, кой толкоз кръв проля при Авентин. С измама чуждо стадо той завлече и затова е в тоя дол самин, далеч от своите братя и другари; сто удари Алкменовия син въз него с боздугана си стовари и на злодейства му положи край.“ Кентавра из дола напред удари и без ни аз, ни вожда да узнай, три духа бяха се под нази спряли от тез, кои живеят в тоя край. В кентавра бяхме се вгледали и не съгледали ги бихме ний. с висок глас да не бяха те казали и трима изведнаж: „Кои сте вий?“ Дор поглед там стремях — без да успее лице всред тях познато да открий, — един от тях извика: „Чанфа де е?“ Тогаз към вожда с трепет се възвих и знак като че давах да немее, на устните аз пръста си сложих. Четецо, можеш да не хванеш вяра в словата мои: не те бих винил. Как мога теб виновен да намера, кога сам с мъка вярвам, кой видях, тъй изумен останах извън мера. Додето поглед в грешните стремях, змия там шестонога се подаде и в миг хвърли се на един от тях: в нозете си сграби го изотзади, със предните ръцете му възви, пък с средните в корема му се вяде, с опашката краката му уви, през тях издигна я нагоре права, а бузите захапа му с зъби. Бръшлян космати тъй не се споява с дървото, о кое се вий в лесът. Змия и грешник — едно тяло става; почнаха кат смола да се топят, и тъй размесиха си цветовете — не бе възможно да се различат. Кога хартия до огън допрете, така от него сив добива цвет, в кой бялото и черното са слети. А всички други, с дух от страх обзет, извикаха високо с глас: „Що става, о, Аньел, с тебе? О, другарю клет, виж как се измени! Не се познава дали змия си или человек.“ Глава една се видеше, че шава без никакъв определен белег, че две лица са там съединени, а като че е тъй била от век. Ръце, крака, гърди, корем — смешене таквоз досущ извършило се бе, какво не вижда человешко зрене, ни с думи може да се назове. Вид никой първобитен не личеше, кой за тела да наумява две, и тоя призрак страховит вървеше така със бавни крачки нанапред, а с ужас в него погледи стремеше- на грешниците многобройний свет. Както когато летен пек настава, кат огнена светкавица на глед проблясва гущер, кой место менява, така видях аз в тъмната мъгла към другите двамина, че прошава змийче пламнало, черно кат смола; и злобно, като си дигна главата, жегна с език, по-остър от игла, едина по корема му в средата; над себе си след туй се завъртя и се просна пред него на краката. Злочестий грешник нито изпъхтя, а сбра нозе и тежко се прозина, като че в миг го треска залюля, и гледаха се грешник и гадина: на първий раната, а на зверът устата черна, като два комина, в въздуха силно зеха да димят. Духът Луканов нек се не обиди, защото ще поискам тоя път да млъкне за Сабелий и Насидий, а нека също тъй не се гордей за Кадм и Аретуза ни Овидий, че първия преобразил е в змей, а извор бистър втората направи. Духът му не могъл е да посмей природи две да противопостави и да накара да се изменят взаимно вид, лице, тело и стави. Това сториха грешний и зверът. Опашката си раздвои змията, а грешника, при туй, из един път, спои съвсем нозете и краката и скоро измениха си видът отдолу от петите до бедрата. Опашката, що бе си раздвоил зверът, крака човешки зе да става; след туй почнаха кожа да менят: в змията почна тя да се смекчава, у грешника почерня и се втвърди; ръце му. сраснати с змийска направа, увиснаха под черните плещи, кат счупени ръце у просек бедни. В вид на ръце о своите гърди увиваше зверът нозете предни, а пол си даде друг, като провре между краката си нозете средни. Димът, що те изпущаха, не спре, а продължаваше да ги увива, така че с мъка можах ги съзре. Единият оста с глава плешива, у другий дълги рошави косми увиснаха отдире като грива. Змията цяла се тогаз посви и горе на нозете се изправи, а грешний долу се изтърколи, но очи нечестиви и лукави един на друг не снеха ни на миг, додето, според другите й стави, змията не доби човешки лик, а грешний долу, като охлюв чърни кой крий рогата си, щом чуе вик, съвсем изгуби нос, уши и бърни; езика му при туй се раздвои, а бързо, докато око да зърне, езика у змията се спои, тогаз димът се прекрати веднага: опашка новата змия възви и из дода зе пълзешком да бяга, а прежцата захвана да я плюй и мръсни прякори Да й прилага, доде верва, че може да я чуй; а като се обърна, с озлоблене каза на другий: „Тука доде плуй, тъй искам Бозо да пълзи кат мене.“ Така си измениха те видът, и новостта нек бъде извинене, не сладко ако ми звучи стихът. Виденьето напълно ме омая, смути ми и очите, и духът, но пак успях Шанкато да позная: той само тука не се измени, а другий беше онзи, за кого изтрая. Гавиле, Толкова злочестни!