Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 42

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите с мъка излизат от шестия ров и като се покачват на скалата, пристигат над седмата яма. в която грешните тичат, преследвани от страшни змии. От яда на змиите грешните се запалват и изгарят, а после се възраждат изново от своята пепел Тия грешници са крадци Тука се говори особено за такива, които са се провинили в светотатствени кражби. Между тях Данте разпознава Вани Фучи, който от яд му предсказва тържеството на черните, след което е последвало изгнанието на поета.

В началото на новата година слънцето със вид заемен по-горе да се дига на пладнина и бързо възрастява светлий ден, а сутрин блесне като сняг сланата. Овчаря, кой е от храна лишен, събужда се и кат съзре полята светнали, побелели ототвред, с въздишка скръбна климва си главата; излиза, слънце грей над Божий свет, полето скоро своя вид менява и тамо, де от горест бе обзет, надежда на сърце му възсиява; тогази зима дългия кривак и стадото на паша направлява. Тъй аз смутен съгледах вожда драг и страх ме зе, но щом дигна очите засмяно, бодрост в мен възникна пак. Кога пристигнахме до съсипиите, в душа ми мъжество да би внушил, изгледа ме усмихнат той в очите. като кога пръв път се бе явил, а после, като ме уви с ръце си, тъй както баща син прегръща мил, по канарите мрачни ме понесе; и като человек, кой изнапред, що нрави, в своя ум добре го веси и дава си за всичко здрав отчет, преди на нови канари да мине, към мене се обръщаше с съвет: „Сега за таз се улови, но. Сине, по-първо виж дали ще те държи.“ Туй път не е за грешник, кой с унине под оловяна дреха се движи, по кой с такваз вървяхме мъчнотия, той дух, на който нищо не тежи, а аз, увит на неговата шия. По-нисък да не беше тук брегът, загинал бих на канарите тия, надолу тез долини все вървят и все със по-голямо наклонене към бездната в средата се стремят. — Най-сетне с ръце слаби, уморени последната скала аз улових: дотолкоз дух не бе останал в мене, че в същий миг, когато там стъпих, в мен всяка мощ усетих, че изнива и без да ща, нозе под себе свих. „Със труд и мъка слава се добива, каза тогаз учителя любим. на меко който иска да почива — минува името му като дим, изчезва като пяна над водата. Не бива тука дълго да седим нек бодрост ти възпламени душата и над телото нека тя надвий, защото, кат изходиме тъмата, по хълм по-стръмен ще възлезем ний.“ Изправих се тогаз и туй смушене, що сещах йощ, навън да не пробий, казах на вожда с въодушевлене: „Готов съм да те следвам в страшний мрак с теб бодрост всякога ще има в мене.“ И тръгнах горе по скалата пак, по път по-труден, тесен, каменливи. На моста стъпяше веч моя крак, кога от дън от дола нечестиви достигна грозен глас до моя слух и думи неприлични и гневливи, кои не се изказват, аз зачух. Надникнах долу. но всуе очи ми се скитаха из мрачния въздух. Затуй казах: „Учителю любими, нек минем, моля. на брега отвъд, защото тука, де сега стоиме, слова достигат мене до слухът, но смисъл в тях не може да се схване и там очи не могат да се взрат.“ „Което искаш, тутакси ще стане; ще найде ек — ответ ми той дари — в мен всяко твое хубаво желане.“ Слезнахме по зъбчести канари, покрай брега, където се снишават, и целий род пред мене се разкри. На дъно му аз видях да шават Змии тъй много и от всякой вид че още с страх душата ми смущават. Либийский край, със пясъци покрит, напусто с безброй смоци и усойни и със ехидни зли е знаменит; не може гадове тъй многобройни, отровни, люти, пътник да съзре ни в Етиопските пустини знойни, нито покрай Червеното море. На нищо няма тамо да се чуди, кой мигновено поглед тука спре. Всред тая гад ужасна голи люде, изтръпнали от страх, един през друг в тоз ров без отдих тичаха кат луди и всуе място търсеха те тук, де биха могли за миг да се скрият. Змиите съскат с грозен писклив звук, по тях и по телата им се вият, ръце им вързани държат отзад, припасуват им кръста и ги бият без милост по гърди, по гръб, по врат. По грешник един, тутакси под нази, змия грамадна се проточи с яд и по телото му като полази, захапа го за шията; в часът пламна, стопи се и съгледах ази, че в пепел се обърна той в долът, но скоро пепелта почна да .шава, сама събра се в куп и из прахът пак грешний като първо се изправя. Тъй пише и разказва мъдростта, че дълговечний Феникс възкресява на своето тело из пепелта. Нещастний, кой без чувства пада, било на дух нечист под тежестта, било защо от люта болест страда когато стане, взор зашеметен обръща без надежда, без отрада. Тъй гледаше и грешний взор смутен. кога из пепелта се пак изправи. С нещастия какви е поразен тоз, който прегреши ти. Боже прави! Учителя попита кой е той; такъв ответ нам грешника отправи: „Тоскана ме избълва в тоз усой: бях тамо Фучи, тука съм от малко време; живял съм като звяр и вертеп мой Пистоя е била.“ — „Преди да земе да бяга, нек обади, казах аз, защо е всред туй нечестиво племе изложен на жестокий змейски бяс; кръвник го знаех ази на земята.“ Той изчерви се цял и в същий час каза: „По-тежко ми е, че теглата ми виждаш, нежели кога сложих врата си под секира на джелата. Не мога да укрия, що сторих. Обрах във църква утвари свещени и другиму вината си хвърлих. Но да не мож с наслада зарад мене да мислиш, като идеш в живий свет, изслушай тука мойто прокобене: Пистоя ще послуша лош съвет и черните от себе ще прокуди, и нрави в твоя роден град и ред ще да настъпят нови с нови люди.. От Магра вихър чер ще полети, кой всички екове ще да разбуди и върху белите ще връхлети, с зли молний, на Пизена във полята. Предсказувам ти тука тез беди със горест да ти раздерат душата.“