Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 17

ПЕСЕН ДЕСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Доде поетите вървят между гробовете стените и Данте изявява пред вожда си желание да види ония, които са заровени тука, и да говори с някои от тях, обажда се един глас и го вика. Това е Фарината. Доде разговарят с него повдига се от гроба си Кавалканте, който го пита за син си. Сли. като отговаря на последния, Данте подима прекъснатия си разговор с Фарината, който му предсказва смутно, че го очакват бедствия.

Доде в тоз край на горестна неволя така вървяхме, с реч към своя вожд обърнах се смирено: „Моля, кажи, ще мога ли чрез твойта мощ да видя тия измъчений и клети, кои лежат в такава страшна нощ? На всички са открити гробовете и няма стражи върху тях да бдят.“ Отвърна ми: „Докрай на вековете ще се закрият, кога в горний свят умрелите приемат си телата и тук. се върнат пак от Йосафат. Туй зайдно с Епикура е тълпата на всички тез, кои е заблудил, че мре ведно с телото и душата. Молбата, сине, що си ми сторил, ще найде пълно удовлетворение и всичко, що от мене си укрил.“ — Учителю, отвърнах аз с смущение, — в сърце ми всеки кът е теб познат: за твоя поглед тайни няма в мене. „Тосканецо, кой в огнения град дошъл си жив, послушай ми молбата и спри се като по молба на брат. Показва звукът сладки на словата, които поразиха моя слух, че си видял в тоз същи град зората, де може би аз с буйства се прочух.“ От кът един из гробовете нями ненадано тез думи аз зачух. Неволен страх в сърцето заигра ми и приближих до вожда си, но той с глас кротък: „Нямай страх, каза , а виж зад себе Фарината, кой за разговор с теб жалба заявява и прав стои до пояс в гроба свой.“ Обърнах се и всред нощта мъглява тъй гордо да стои видях го аз като, че страх желайше да задава на цяла Преизподня в тоя час. При туй всред гробовете там тикна ма с ръка поетът и каза ми с глас: „Без мен поговорете малко двама.“ Изгледа ме и със надменен взор: „От кой си род?“ — попита той. С голяма аз искреност му дадох отговор. Навъси вежди, като че несгода усети, и каза ми: „Лют раздор делил е сявга нашите два рода и сявга един срещу друг врази гледали са да дигат у народа. Затуй родът ми твоите дваж срази и два пъти прогони ги в чужбина.“ „Беда чрез тебе дълго ги грози — отвърнах, но отдавна тя премина и те завърнаха се в родний край, а твоя род за милата родина по чужди краища и до днес ридай.“ Друг дух в друг гроб изправен на колене, изгледа ме с желанье да познай дали и други някой няма с мене; кога се увери, че съм сами, заплака горко и каза с вълнение: „За твоя гений ако в тез тъми да влезеш е съдбата разрешила, защо не е със тебе и син ми?“ „Не съм, отвърнах, тук по своя сила: до мен е онзи, кой ме е водил в туй жилище из скърби и патила Към него, може, Гвидо твой е бил студен по чувства.“ Аз казах туй име, ващо по мъките се бях сетил и начина, по който говори ми, че същия баща приказва с мен. В часа извика той: „Син ми любими е бил, каза! Умрял е! С светлий ден престал е вече да се наслаждава!“ И онемя; след туй, от скръб сразен за туй, че отговора си аз бава, слогна се гърбом в гроба и оттам не стана вече. В поза величава, без да помръдне, с своя ръст голям, Стоеше Фарината пак пред мене и свойта реч подзе с тез думи: „Знам, че пръснати са и мен огорчение от тоя гроб по-люто е това, по скоро такваз участ и мъчене ще дойдат и до твоята глава: живота ти изгнанье ще отрови, преди йощ пъти петдесет и два луната бледна лик да зема нови. Но там защо враждата йощ гори и с мен рода ми.гони и злослови?“ „Кръвта, коя вълните обагри на Арбия, вълнува йощ сърцата и с клетви теб и твоя род покри.“ С въздишка той поклати си главата и продължи: „Не без причина бях, и не сам, с други, в тая кървава разплата с Флоренция, но само аз всред тях, кога за нея гибел бе решена, въстанах и кроежа мрачни спрях: чрез мене само тя биде спасена.“ „Съдбата, що ги гони, мирни дни на твоите скоро нек дари в замена, подзех, но моля ти се, обясни каква присъда бъдещето пази за мен, какви премеждия и злини, защото настоящето за вази със було е покрито, както знам, но погледа ви надалече лази и вижда времето що носи нам.“ „Кат тез, отвърна, у кои мощ гине, и с туй у тях слабее зрачний плам, имй видим що ще стане след години; то в мрака кат светлик далечен грей, но бъдещето, щом в предела мине, на туй, що става днес, за нас тъмней и нищо наший взор не проницава: когато вечността в едно ги слей и няма бъдеще да различава от настоящето и зсякой зрак у нази тук ще потемней тогава.“ С молба към него се обърнах пак: „Кажи на тоя, кой падна до тебе и горестно въздиша в гробний мрак, че на безкрайното и светло небе син му се радва и до тоя час: при твоя вид вълненье ме обсебе тъй силно, че задуши моя глас, и затова, кога втор път пита̀ ма, неволно като ням останах аз.“ Поета, дор говорехме тъй двама, повика ме. Тогаз помолих аз духът да каже, пред да падне в свойта яма, кои другарство тука му държат. „Със хиляди броят се, отговори, онез, които с мене тук .тежат. До мен наблизо Фредерих е Втори и също вероломний кардинал… а другите не ми се и говори.“ Невидим стана след това. С печал при вожда доближих. „Защо, попита, с тъга таквази си глава климнал?“ Предсказата обадих жаловита. „Помня я, рече, и кат срещнеш таз, пред чий взор всяка тайна е открита, тя теб ще каже с сладкозвучен глас живота ти по кой път ще удари и що те чака до последен час.“ При туй оставихме стените стари, по други път наляво той зави и скоро посред смъртоносни пари пред нас поле широко се яви.