Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 15

ПЕСЕН ДЕВЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ — Додето двамата поети-разговарят, на кулата се появяват Фуриите, които Данте съглежда с ужас и трепет. Виргилий го предпазва от злокобните им замисли. Един небесен пратеник пристига в това време и отваря вратите на града, в който влизат поетите и намират, че там се наказват ония, които са се провинили на земята като епикурейци и еретици.

Като видя какъв ме страх тревожи по бледния ми лик, водача мой сам своето смущенье уталожи. До мене с вид угрижен спря се той и като да се вслушваше, защото тъй мрачен беше адский тоз усой, че нищо не съзираше окото. „Да, трябва, каза той, да победим тез проклети изчадия на злото: но тоя, кой през мрачний иде дим… Ликът му скоро няма ли да блесне?“ От тез слова на моя вожд любим, — прекъснато изречени, неясни, в сърцето страх усетих по-голям; смутен и блед, премеждия опасни стори ми се, че предвещават нам, и всуе всякак мъчих се белези от отчаяние външни да не дам. „Учителю, попитах, от онези, що в първий кръг са, в тия глъбини случва ли се някой си да слезе?“ „Тоз страшен път, по кой вървиме ний, е рядко виждал, вожда отговори, съжител друг от горните страни; но аз слизал съм вече тук отгоре, по волята на Ерихтон, тогаз, кога из тез, увити с вечен мрак простори зовеше духове тя жални. С глас зачух я, мене като призовава, и в бездната най-мрачна слязох аз, де Юда плаче и се изтезава, и дух един оттамо призовах. Тез пътища познавам оттогава и крепко повери се мен без страх. Отвред ограждат тез води вонливи печалний град, де скоро лют замах очаква стражите му нечестиви.“ И много още вожда мой неща разказа ми за тез усои диви, кои избягват ми от паметта; в тоз час очи ми бяха се вгледали във кулите, пламнали всред нощта. Над тях на върха бяха се подали три Фурии с подобье на жени, препасани с зелени смоци, цяли облени в кърви. Нямаха коси, змии тям виеха се на главите и скриваха им грозните страни. „Туй Евменидите са страховити, тогаз каза ми вожда, кой позна тез диви дъщери на мрачините. — Мегера е от лявата страна, до нея Тезифона е в средата, Алета е отдясно.“ И млъкна. Трите с нокте си късаха месата и с викове таквиз и бесен вой въздуха цепеха, че с страх в душата прилепнах тутакси до вожда свой. „Да викнеме Медуза, отмъщение нек прегърне Тезей, тогаз покой и мир ще найде нашто озлобление.“ Така казаха страшните сестри и тук наведоха се те над мене. И вожда мен: „Душа си ободри, но обърни се и закрий очите, защото няма светлите зари да видиш вече, ако тук в тъмите Горгона страшна с змейското сърце покаже се и зърнеш й чертите.“ При тез слова сам моето лице обърна и очите ми склопени закри веднага с двете си ръце. О вий, кои сте в мъдростта влибени, под булото на моите песни търсете скрита мисъл и значение! Внезапно Стикс захвана да шуми, със трясък страшен в мрачни брегове се бийха разбеснелите вълни. Тъй буен вятър с страшен глас реве, когато затрещи в гората глуха, пречупва, кърти клоне й дърве и надалече шири се в въздуха; кънтежа чуй се всред кълба от прах, които целий шир увиват: духа, и зверове и пастири, от страх обзети, бягат лудо пред бедата. От страшния шум уплашено трепнах, но вожда, кои прочете ми в душата, очите ми откри и с мерен знак: „Виж там, къде по-гъста е мъглата“ — каза ми. Както жабите с луд бяг подскачат и укриват се веднага, змия щом зърнат на блатистий бряг, тъй грешната тълпа видях, че бяга пред едното, по черните вълни кой минуваше, без да ги досяга: като да знайше тия глъбини, към нас вървеше бързо и пред себе с ръка двоеше гъстите тъми. Додето тръпнех йощ за свойто жребе, познах по светлия му дивен лик, че пратен е от Божието небе. Към вожда се обърнах в същий миг, но знак ми даде мълчалив с ръката, да го посрещна с поклон. С яд велик застана светлий Ангел пред вратата, до нея с пръчица една допря и тя разкри се начаса. В тъмата тогаз от страшний праг, къде се спря, извика той: „О, клетници изгнани, злостта ви и до днес ли не умря? Кой смел е против оня да въстане, чиято воля нивга се не вий, и грозно не нашъл е наказание? Кое упорство няма да разбий? Не помните ли Цербер плътояден защо досега в тия бездни вий?“ Като човек, във своите мисли вдаден, към пази. без да се обърне, в път впусна се той из края безогладен. Със бодър дух влезнахме ний в градът без нийде никакво съпротивление. Очи обръщах аз към всеки кът: отвсякъде представи се пред мене поле печално, пълно с гробове, като при Арли, де се Рона пени и толкоз скръбни спомени зове, като при Пола, до Карнаро, дето до чужди край допират родни брегове. С по-тъжен вид е туй поле проклето от гробищата, що се виждат там. Гробовете, с които е посето, изпушат непрекъснат огнен плам и със такава сила те светяха, че посред нощний мрак стори се нам разжежено желязо кат да бяха: те зееха открито и от тех въздишки, вопли жалостни летяха. „Кои са тез души и какъв грех тез мъки е навлякъл тям ужасни?“ Към вожда с тия думи реч подзех. Отвърна ми: „Тез клетници нещастни на ереси водачи са били, и с тях които са били съгласни, еднакви теглят тук патила зли. Подобни тук лежат с подобни: не може никой да ги изчисли. Различни са ученията злобни, които водят тука. затова горят неравно тия пеши гробни.“ Надясно той зави при тез слова и ази, пълен с мисли жаловити, тръгнах по него с климнала глава между тез мъченици и стените.