Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 13

ПЕСЕН ОСМА

СЪДЪРЖАНИЕ. Доде поетите обикалят около блатото, Фледжиа̀с пристига с лодката си, за да ги прекарва в града на Велзевула. По пътя срещат Филипо Арженти. Пристигат пред портите на града, но дяволите не ги пущат да влязат. Виргилий се опитва напразно да ги склони, те влизат в града и затварят вратите. Данте е смутен от страх, но Виргилий го успокоява, като му казва, че помощ ще им дойде и ще сломят упорството на дяволите.

До кулата, преди да стигнем горе. два пламъка светнаха с ален зрак, а не след много време отговори друг пламък отдалеч на тоя знак, но трепетните му зари очите едва съглеждаха от силен мрак. „Ти, кому всички тайни са открити, обърнах се към своя вожд тогаз, какви са тез огньове, що в тъмите внезапно тъй светнаха в тоя час? Що значат те и кой ги управлява?“ Веднага даде ми ответ: „Към нас видял би този, кой се направлява. да го не беше скривала мъгла.“ В въздуха бързо тъй не отлетява от лък изопнат леката стрела, както видях към нази по водата да иде ладья, малка с две весла Лодкаря, кой я караше, главата ядосано заклати и викна: „Дойде, проклета душо, мен в ръката.“ Но вожда мой ни миг не се стресна. „О горки Фледжиа̀с, млъкни, каза му, ще бъдем с теб — на другата страна на черний Стикс, доде преминем само.“ При тия думи грозния лодкар въздъхна силно с озлобленье нямо и уталожи своя гневен жар. Веднага влезе в лодката поета, а после него аз. Тогаз товар усети само ладьята проклета и бързо се понесе тя напред. Сама от удивление обзета, че носи жив човек в тоз мрачен свет. Всред пътя ни изправя се пред мене един клетник, изгледа ни поред и рече: „Кой си ти, зари засмени що си напуснал зарад тия тми преди часът си предопределени?“ „Живота ми смърт още не сломи, отвърнах ази, само ще премина през тоз вертеп от вопли и злини. Но сам ти кой си, дух оцапан с тиня?“ „От тая сган съм, коя в тоя край ридае и съдбата си проклиня.“ „Скърби, извиках ази, и ридай: и в тоя грозен вид, всред духовете, окото ми успя да те познай.“ Към лодката тогаз простря ръцете, но вожда го пропъди на часът с глас ядовит: „Махни се, бяс проклети! Не чуеш ли? Всички псета те зоват!“ А после даде ми целувка мила и като ми уви с ръце вратът: „Блажена тази, що те е родила! — каза ми. — Праведна към тоя дух е ярост твоята душа сетила. Към всяко благо дело бил е глух, в света с омраза всеки го смишлява и за това беззвездний тук въздух безспир с въздишки бесни уморява. Колцина, на кои челата там корона царска гордо украшава и будят страх благоговеен ням, на Стикс ще паднат в тинята водеща, в наследство кат оставят вечен срам!“ Подзех: „У мене жалба е гореща да видя тоя дух потънал пак в калта, преди да минеме отсреща.“ „Преди да стигнем на отсрещний бряг, ще се изпълни твоето желание“ — отвърна той. Като по някой знак тълпи от грешни с бясно възклицание спуснаха се въз него в същий миг и го предаваха на порицание. Отвред се чуеше ужасен вик: „Над Филипо Ардженти!“ Всред тълпата нещастний флорентинец с яд велик сами с зъби си късаше месата. За виденото в мрачний тоз простор възхваля Божията правда свята. От врявата на нечестивий сбор отвърнаха ме звукове тъжовни и другаде обърнах своя взор. „Сега, каза поета, на върховний на Ада вожд града ще видиш ти, къде седят пълчища му бойовни.“ „В онез далечни тамо тесноти, казах, джамии виждам аз червени, които в тия страшни темноти изглеждат кат от пламъци излени.“ „От вечний огън, който там гори, са те таквиз“ — отвърна вожда мене. Пред нас градът се повече разкри отвред заграден с окопи дълбоки, скалисти урви, мрачни пещери, които зееха с уста широки. Но дълго извивахме още ний по мрачната вода, край високи и от желязо ковани стени, дор спряхме се пред място укрепено. При входа на града, от две страни кат войнство, за битва наредено, рой граждани печални на нощта стояха и викнаха разярено с глас див, кой надалече заехтя: „Тоз кой е, кой от светлите простори жив иде в жилището на смъртта?“ Поета без смущенье отговори, с ръка си като даде смело знак, че насаме с тях иска да говори. Веднага те казаха с вид по-благ: „Дойди, но сам. Тоз, който с стъпки смели е влязъл в царството на вечний мрак, от тебе трябва тук да се раздели, защото ще останеш ти при нас: нек сам излезе той от тез предели.“ И досега от страх треперям аз, кога си спомня тез слова ужасни, кои ме поразиха в тоя час. Не вярвах веч да видя денят ясни. „О вожде мили, който ме води, казах, по тия пътища опасни и ме спаси от толкова беди, не ме напущай в тия зли премеждья и тук спасител, моля, ми бъди; а ако няма зарад мен надежда да мога да отида по-напред, защо съдбата иначе отрежда, то нек назад от тоя кръг проклет по същий път се върнеме веднага.“ С тез думи вожда даде ми ответ: „Не бой се. Онзи, който разполага с безкрайна власт, по целия твой път ще бди над тебе и ще ти помага. Ще ида при онез, що ме зоват, но чакай, ще се върна без забава, и с бодрост подкрепи си ти духът.“ При тия думи се отдалечава и в изтезанье тягостно, в борба с съмнение и страх ме там остава. Умислен тъй за своята съдба, не чух що говори той с духовете, но скоро там подигна се мълва и аз видях тез врагове проклети, че влязоха вкуп всички в своя град, подобни на войни, от страх обзети, и портите затвориха те с яд. Навъсен, с взор наведен към земята. завърна се учителя назад и каза ми с въздишка на устата: „Не ме пуснаха в мрачний си вертеп!“ А после, да ми ободри душата, прибави мило: „Страх не трябва теб да ти задава моето смущенье: над тях ще се разбий гневът им слеп Не първи път в таквоз съпротивление втикала ги е глупа слепота: за тяхното, безумно озлобление разбита зее първата врата, която мира светли отделява ат царството печално на нощта. Отсам от нея вече се задава и бързо, посред адските тъми, към нази тука онзи приближава, кой тия двери страшни ще сломи.“