Читать «Божествена комедия — Ад» онлайн - страница 11

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ШЕСТА

ПЕСЕН СЕДМА

СЪДЪРЖАНИЕ. При входа на четвъртия кръг поетите срещат Плутона който се опитва да ги сплаши със страшни викове, но Виргилий укротява гнева му и пред тях се явяват разсипниците и скъперниците, които взаимно се изтезават тука. Виргилий говори на Данте за щастието.

После поетите се спускат в петия кръг, дето в Стикс се наказват гневливите.

Папе Сатан, папе Сатан, алеппе, извика Плутон със пресипнал глас, щом ни съгледа в тез владения слепи. „Не бой се, рече вожда ми тогаз, на вятър те му идат виковете, защото няма може да върне нас.“ И после, като го сплаши с ръцете, извика громко с глас сърдит: „Млъкни, и всуе не беси се, влък проклети! Защото идем в тия глъбини по волята на кой от небесата наказа те за твоите злини.“ Веднага звярът падна на земята и сви се там с разпенени уста, на кораб както свиват се платната, когато буря го залей с вода. В четвъртий бяхме кръг, де сган изгнива на своите грехове под тежестта, по-многобройна и по-нечестива. Всесилний Господи! Какъв порой от мъки и страдания тук се слива. Защо грехът не дава ни покой в сляпо ни обрича на патила? Тъй също както в морския усой, между Харибда страшната и Сцила, вълните една в друга, кат реват, се блъскат със неукротима сила, тъй тласкат тежести по мрачний път и едни в други блъскат се душите, а кат се дърпат, чуй им се гласът: защо ги стискаш тъй в ноктите? Защо пилееш глупаво? — Безспир, тъй от един до други край разбити, въртят се грешниците в мрачний шир все с тия същи думи на устата, а после всеки връща се надир и изново захваща пак борбата. Попитах опечален вожда свой: „Кои са тези, кои в темнината тъй изнуряват се в безспирен бой? И тез какви са там с глави плешиви, кои стоят отляво в тоз усой?“ Каза ми той: „Кога били са живи, не са знаяли вярно да ценят световните богатства измамливи. Безспирно искат те да се сближат, но ги отблъскват в тия тъми вековни пороците противни, що в светът душили са ги с своя дъх отровни, а тез там с плешивите чела били са в живий свят слуги църковни и папи; кардинали. На тегла обрекло ги е грозно сребролюбие: таз страст е извор на злини била открай и всяка душа ще погуби.“ „Желал бих тука някои, подзех, да разпозная в тия тълпи груби.“ „Напразно туй желаеш; техний грях — отвърна ми, съвсем ги изменява: прилика всякаква отнима в тях. Борба безспирна тук ги изнурява; кога денят настане в страшний съд, кой праведни и грешни ожидава, с затворена ръце ще се яват едните, другите — с глави плешиви. По туй, що ужасява ти духът, познай, о сине, колко измамливи и малотрайни, суетни блага, богатството нам дава, дор сме живи. По тях с каква там тичаме тъга, а всичкото злато да би се сбрало, от сътворенье мира досега, което на земята е имало, на никой дух, кой страда в тоя мрак. за мигновенье отдих не би дало!“ „Кажи ми, вожде мой, попитах пак, какво е това щастие тъй неверно, що нам вести се с вид ту строг, ту благ?“ „Доколе ослепленье извънмерно — извика, ще влече, о смъртни, вас, и все невежество ще плуйте черно? Всезнающий, кой има всяка власт, така е разположил небесата, че всяка част се свързва с друга част и редом мерно лей се светлината. Тъй също е поставил божество, кое се разпорежда със благата. Кои щеславното ни естество примамват с мощ неодолима: по своя воля ги раздава то, едни събаря, други пък подима; безчувствено към жалби и молби, на едни дава, а от други зима, отсича и присъжда своите делби, невидимо като змия в тревата; пред него бързо нуждата върви и на събитията сее семената. Промени прави мимо вас безчет между човеци и народи на земята и често онзи даже, кой привет от благодарност му дължи, въстава и среща го с хули и зъл навет; но то блажено е, не се смущава и с божествата други своя път низ вековете смело продължава. Но, сине мой, минутите текат, звездите, що изгряха на небето при тръгване, на запад се стремат. Оттука в кръгове ще слезем, дето очакват ни по горестни беди. На жив човек в туй жилище проклето е запретено дълго да седи.“ Тръгнахме пак и мътен вир горещи настигнахме след малко, чий води, увити с пари гъсти и вонещи, се шумно спущаха във трап дълбок. Пътечка тясна с извои зловещи, кои грозяха с смърт при всеки скок, заведе ни при блато, де вадите събират се под хълм един висок. То Стикс се казва. Голи, в кал зарити, с вид страшен духове лежеха тук безбройни.и с главата и гърдите без милост биеха се един друг, а пък с зъби си късаха месата. На воплите им горки страшний звук далеко чуеше се в тъмнината. Каза ми вожда: „Тука видиш тез, на кои гняв увлякъл е душата в деяния престъпни с своя бяс, но други има още по-дълбоко зарити. Ти останал би в несвяст, да би видял как мъчат се жестоко, но никога в туй блато, де лежат, не ще проникне человешко око. Въздишките им през водите път пробиват си и правят ги да бликат. От мир лишени, горко те стенат и денонощно с глас плачевен викат: «Смутихме на живота светлий зрак, движеше гняв душата и езикът; стъпкахме щастьето под своя крак; в света сломихме чашата на мира и тук ще гнием в кал и вечен мрак.» Но думи моят език не намира за тоя химн печален, в кой скръбта изказват, коя люто ги раздира.“ Край блатото вървяхме и тълпа вред виждах аз от духове мъгляви, кои се мъчат в мръсната вода. Пред нази скоро кула се представи.