Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 9

Нощта бе спокойна, а усещането за пустота бе обхнванало всяко кътче от пространството наоколо. Всепоглъщаща пустота, независимо от огъня, независимо от вирчето с вода и пъплещите в гъстака мишеподобни животинчета.

А Сипар, той вече спеше, спеше дълбоко до огъня, свит на кълбо. Гол, с никакво оръжие до себе си, като голо животно, хуманоид по своята същност, но хуманоид с някакво тайно предназначение, което бе направо загадъчно. Разтреперан и изплашен тази сутрин, само като спомена Сита, той обаче изобщо не се поколеба при преследването. Изпадна в неописуема паника там при баира, където бяха изгубили Сита. Сега пък е готов да продължи до смъртта.

Дънкан се върна до огъня и ръгна Сипар с върха на обувката си. Туземецът веднага се събуди.

— Чия смърт? — попита той. — За чия смърт говореше?

— Как за чия, за нашата, разбира се! — каза Сипар и заспа отново.

III

Дънкан не видя стрелата, само чу изсвистяващото и изсвирване и почуствува от дясната страна на врата си полъх, предизвикан от движението и, след което я видя да се забива в дървото зад него.

Той отскочи встрани и се прикри зад една купчина валящи се камъни, а палецът му почти инстинктивно постави предпазителя на пушката на автоматично. Той се приведе зад скупчените камъни и се взря пред себе си. Нямаше нищо за гледане. Дърветата хула искряха от слънчевата светлина, в трънения гъсталак нямаше и следа от живот и единственото, което бе на крак, бяха три птици — кокиларки, крачещи важно на около четвърт миля от него.

— Сипар — прошепна той.

— Тук съм, господине.

— Тихо. Там има нещо.

Къде и какво? В очакване на нов изстрел, Дънкан потръпна, спомняйки си усещането за прелитащата покрай врата му стрела. Ужасен край! Да умреш неизвестно къде, в някакъв затънтен край на вселената, със забита в гърлото ти стрела, със скован от страх туземец до теб, който само това и чака, да си тръгне към къщи веднага, при първа възможност.

Той нагласи отново предпазителя на пушката на единична стрелба, обиколи пълзешком купчината камъни и изтича към малката горица, разположена на върха на хълма. Като я доближи, той се прокрадна отстрани към мястото, откъдето предполагаше, че бе долетяла стрелата.

Той вдигна бинокъла и огледа околността. И пак не видя нищо. Каквото и да бе това, което бе стреляло по тях, то бе изчезнало.

Той се върна обратно до дървото, където стрелата все още стърчеше, с връх дълбоко забит в кората. Той сграбчи стрелата и я изтръгна.

— Можеш да излизаш, — каза той на Сипар. — Няма никой наоколо.

Стрелата бе невероятно недодялана. Неукрасената и с перо дръжка изглеждаше така, като да бе издялана изцяло от груб камък. Върхът и бе късче кремък, взет наслуки от повърхността на земята или от някое изсъхнало речно корито и привързано непохватно към пръчката с лико от дървото хула.

— Позната ли ти е? — попита той Сипар.

Туземецът взе стрелата и започна да я разглежда.

— Не е на моето племе.

— Разбира се, че не е на твоето племе. Вашите не биха стреляли по нас. Питам те дали се досещаш на кое племе би могла да бъде.