Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 8

Там някъде, на земята с нея хранеха свинете и правеха хубави царевични питки за закуска, а тук, на Леърд, царевичната храна бе основна за тази шайка мързеливи маскари, които само това си знаят да гледат със солидна доза скептицизъм, с ококорени от учудване очи, тази неортодоксална идея, че някой би могъл да поеме грижата да отглежда посеви за храна, вместо да излизат и да си я вземат наготово.

Царевицата на Северна Америка, отглеждана редом с вуата на Леърд. И така си вървеше животът, нещо от една планета, нещо от втора, трета и по този начин бе изградена култура, която в края на краищата в следващите около хиляда години би могла да означава изграждането на един начин на живот с повече здрав разум и разбирателство, отколкото сега.

Той насипа малко рокахомини и в своята длан и прибра торбичката обратно в джоба си.

— Сипар!

— Да, господине?

— Ти не се изплаши днес, когато донаванът се опита да ни нападне.

— Не, господине. Донаванът няма да ме нарани.

— Ти ми каза, че донаванът е табу за теб. Значи ли това, че ти по същия начин си табу за донавана?

— Да, господине. Донаванът и аз сме израснали заедно.

— О! Така значи! — каза Дънкан.

Той пое с уста малко изпечена и смляна царевица, след което пийна глътка възсолена вода и започна да дъвче замислено смесената каша.

Би могъл да продължи да пита защо, как, къде и кога Сипар и донаванът са израснали заедно, но нямаше да има смисъл. Това бе точно този заплетен възел, в който Шотуел бе попаднал завинаги.

Убеден съм, каза си той, че тези малки гадини през повечето време си играят с нас.

Каква фантастична тайфа от шушумиги. Нито мъже, нито жени, само същества някакви. Те някога са били деца, въпреки че никога не са били бебета. Никога не са били по-малки от осем-девет годишни. А след като никога не са били бебета, то откъде, по дяволите се вземат тези осем-девет годишни деца?

— Навярно и разните други животни — продължи да пита Дънкан — като птици-кокилари, кресливци и други подобни, също израстват с вас.

— Точно така, господине.

— Нещо като спортни площадки, навярно — пошегува се Дънкан.

Той продължи да дъвче, взрян замислено в тъмнината отвъд трептящата светлина на пламъците.

— Има нещо в тръните, господине.

— Не чувам абсолютно нищо.

— Леко скимтене. Нещо тича там.

— Дънкан се вслуша по-внимателно. Това, което каза Сипар бе вярно. Множество дребни същества тичаха в гъсталака.

— Най-вероятно мишки — каза той.

След като изяде своето рокахомини, той глътна малко вода, пиейки я бавно на малки глътки, със затворена уста.

— Сега е твой ред да поспиш малко — каза той на Сипар, — а по-късно ще те събудя, за да дремна малко и аз.

— Господине, — произнесе Сипар, — аз ще стоя с теб до края!

— Добре — думите му стреснаха Дънкан, — много мило от твоя страна.

— Ще остана с теб до смъртта — гласът на Сипар прозвуча тържествено и сериозно.

— Не пресилвай нещата — каза Дънкан, взе пушката и се запъти надолу към вирчето.