Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 11

Те достигнаха подножието на един стръмен откос, когато започна да се смрачава и те побързаха, докато е още светло, да съберат съчки за огъня. Нямаше вода наоколо, но в манерките беше останоло нещо, с което трябваше да се задоволят. След оскъдната порция рокахомини, Сипар се сви на кълбо и мигновено заспа.

Дънкан седна, облягайки гърба си на един заоблен камък, който вероятно много отдавна се бе изтъркалял надолу по стръмния склон, а сега бе наполовина затрупан от камъни и пръст, които с годините се бяха свличали отгоре.

Изминаха два дни, помисли си той. Имаше изглежда зрънце истина в прошепваните от уста на уста по селищата легенди, че е напразно губене на време да бъде преследвана Сита, тъй като тя е неуловима.

Глупости, каза си той. Но все пак преследването се протакаше, Сита ставаше все по-изобретателна в прикриването на следите си. Къде ли се бе скрила от тях предния ден? А след това пък се опита и да се избави от тях? Но защо не се опита да направи това още през първия ден? И какво ли трябваше да очакват от нея на третия ден, сиреч утре?

Той поклати глава. Изглеждаше направо невероятно това, че едно животно с напредването на лова ставаше по-трудноуловимо. Но в случая като че ли ставаше тъкмо това. Всяко друго животно на нейно място би се уплашило, но тя не действуваше като подплашен звяр. Тя действуваше така, като че ли печелеше с времето разум и решителност и това бе някак обезпокояващо.

Далеч на запад, откъм гората се чу кикот на глутница кресливци. Дънкан опря пушката си на камъка и стана, за да сложи още дърва на огъня. Той се взря в тъмнината, вслушвайки се в гълчавата. Сбърчи лице в гримаса и прокара разсеяно пръсти през косите си. Той хранеше плаха надежда, че кресливците няма да ги доближат. По-добре би било човек да си няма работа с тях.

Зад гърба му едно камъче се отрони от склона, тупна леко на земята, изтърколи се до огъня и спря. Дънкан се обърна. Глупаво е, че се настанихме до склона, помисли си той. Ако някой голям камък се изкърти и изтърколи надолу, с нас е свършено.

Той стоеше и се вслушваше в нощта. Наоколо бе тихо и спокойно. Дори кресливците мълчаха в момента. Трябва да се стегне. Да се стресне само от едно търкулнало се камъче. Върна се до предишното си място и когато се наведе да вдигне пушката, чу началото на тътен. Светкавично се изправи, обърна се с лице към стръмния склон, който затулваше осеяното със звезди небе. Тогава внезапно тътенът нарастна!

С един скок той се озова до Сипар. Пресегна се, сграбчи го за ръката, дръпна го силно и го изправи на крака. Сипар отвори очи и запремигва на светлината на огъня.

Тътнежът се превърна в боботене, а боботенето достигна до бучене. Чуваха се тупкащите звуци на тежки камъни, които се търкаляха надолу на фона на по-мекия застрашителен шум от плъзгащи се надолу по-малки камъчета и пръст.

Сипар измъкна ръката си от Дънкановата и се гмурна в тъмнината. Дънкан бързо го последва.