Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 23

„Тя е толкова малка, съвсем млада…“

Съвсем младо котило, почти кърмачета, ако думата кърмачета можеше изобщо да се употреби в случая и то с грубо приближение. Сита щеше да расте с месеци и години заедно с растежа на всяко отделно свое дете, докато станеше исполински голяма.

Тя стоеше тук, гледаше Дънкан и дървото, което го бе притиснало.

— А сега можеш да ми направиш и ти една услуга като отместиш дървото, тогава между нас двамата …

— Много лошо, — каза Сита, обърна се и побягна.

Той я гледаше как се отдалечава.

— Хей, — извика той.

Но тя не се спря.

Той грабна пушката и я вдигна почти до рамото си, когато се сети, че е абсолютно безполезно да стреля по Сита.

Той остови пушката на земята.

— Мръсно, неблагодарно, измамно, …

Той спря. Какъв смисъл имаше да се ядосва. Когато си натясно трябва да направиш всичко, което можеш. Да обмислиш проблема, да набележиш най-подходящите пътища за разрешаването му, но в никакъв случай не трябва да се паникьосваш.

Той сложи пушката в скута си и започна да закачва ремъка и тогава видя, че цевта бе натъпкана с пясък и пръст.

Той се вцепени за момент, като си помисли какво щеше да стане, ако бе изпълнил намерението си да стреля по Сита. Така натъпкана, пушката щеше да експлодира в ръцете му.

Той бе използувал пушката си като лост, нещо което не биваше да се прави с оръжие, защото бе най-сигурния начин то да бъде погубено.

Дънкан потърси наоколо, намери едно клонче и започна да мушка с него в запушеното дуло, но пръстта бе така плътно натъпкана навътре, че усилията му се оказаха напразни.

Той захвърли клончето и започна да търси друго, по-здраво, когато усети някакво движение в разположените в съседство храсти. Той се взря по-внимателно, но не откри нищо подозрително и започна отново да търси. Намери един по-здрав клон и тъкмо започна да чисти дулото с него, когато отново му се мярна нещо.

Обърна се. На не повече от двадесет фунта от него бе приклекнал един кресливец с увиснал език и ухилено лице.

Точно в края на туфата храсти се бе разположил и друг, там където бе усетил движението за пръв път. Той усещаше присъствието и на други, чуваше незабележимото им движение. Всред бъркотията на нападалите дървета той чуваше топуркането на техните крачета.

Палачите се появиха, помисли си той.

Сита не си бе губила времето напразно.

Той вдигна пушката, потупа чевръсто цевта и о падналото дърво, опитвайки се да изчисти отвора от задръстването. Но положението не се промени, цевта си остана запушена.

В края на краищата нямаше никакво значение, щеше да стреля каквото и да се случеше и да приеме съдбата си такава, каквато е. Той нагласи управлението на автоматично и вдигна дулото.

Вече шест кресливци се хилеха насреща му и не бързаха да предприемат каквото и да било. Той им беше сигурен. Щеше да си остане на мястото, когато и да се решат да го нападнат.

Той усещаше и множество други, скрити в храстите. Бяха го обкръжили отвсякъде. Само да тръгнат и с него беше свършено.

— Няма да ви се дам лесно, джентълмени, — каза им той.