Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 22

Благодарение на това се получава едно планетарно единство, непознато на нито един от другите светове. Всеки на тази планета е в родствени връзки с останалите. Това бе планета, на която човекът или който и да е друг чужденец трябва да се научи да действува по-предпазливо. Защото не е изключено, при непредвидени обстоятелства да влезе в стълкновение с една действуваща с обединени усилия планета, всички форми на живот на която се сплотяват срещу нашественика.

Щъпукащите нагоре-надолу по ямата дребосъчета накрая се предадоха; върнаха се обратно, всяко на своето място, скупчвайки се около пулсиращия скелет и Сита отново придоби първоначалния си облик. Също като че ли, помисли си Дънкан, кръвта, нервите и мускулите след кратка почивка се бяха върнали отново към първоначалната форма на звяра.

— Какво ще правим сега, господине?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре, — каза и Дънкан, — ти си тази, която изрови ямата.

— Първо се разпаднах, — каза Сита, — една част от мен изкопа ямата, а другата част, която остана горе, ме измъкна, когато работата бе свършена.

— Удобно, — изръмжа Дънкан.

Наистина голямо удобство. Това се бе случило и когато той бе стрелял по Сита, тя се бе лазделяла на съставните си части и изчезвала. И в онази нощ край вира тя го бе шпионирала пак под формата на всичките свои отделни части, безопасно скрита в храстите.

— Ти си в безизходно положение, същото е и с мен, каза Сита. — И двамата не можем да се измъкнем и ще умрем тук. Това е естествен завършек на нашата връзка. Не мислиш ли и ти така?

— Аз ще те измъкна, — каза Дънкан уморено. — Не воювам с деца.

Той придърпа с болка пушката към себе си и откачи ремъка и от ствола. Внимателно спусна оръжието за ремъка, все още прикрепен за дулото надолу в ямата.

Сита се изправи на задните си лапи и го хвана с предните.

— А сега полека, — предупреди я Дънкан. — Много си тежка и не съм сигурен дали ще мога да те удържа.

Но той нямаше от какво да се безпокои. Малките се отделиха и с мъка се закатериха нагоре по пушката и ствола. Те достигнаха протегнатите му ръце и заприпкаха нагоре по тях, дращейки с нокти. Малки ухилени кресливци, комични птици-кокилари и големи колкото мишки дяволчета-убийци, които се зъбеха насреща му, катерейки се нагоре. И малки захилени бебета-туземчета, почти вече деца, малки копия на напълно-израснали хуманоиди. И фаталните донавани също подскачаха бързо нагоре.

И накрая Сита, така смалена, станала почти като скелет на пуйка за празника на Благодарността, дори и по-малка, се изкатери непохватно по пушката и ствола към своята безопасност.

Дънкан изтегли пушката, изви се и седна.

Пред погледа му Сита отново се събра.

Той наблюдаваше очарован как неспокойните малки същества, тези миниатюрни представители на живота на планетата се тълпяха и гъмжаха като пчелен кошер, като всяко заемаше точно съответствуващото му място, формирайки животното като цяло.

И сега Сита бе завършена. Тя наистина не беше много голяма, не по-голяма от лъв.