Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 25

Оставаше му само едно. Трябваше да се опита да направи бразда в ствола на дървото точно над крака си. Това бе почти невъзможно, защото да се реже обвития с листа и твърди жили ствол бе предварително обречено на неуспех.

Друг изход бе да отреже крака си, но това бе още по-невъзможно. Щеше да загуби съзнание преди да е свършил работата докрай.

Той знаеше, че всичко е безполезно. Не можеше да направи нито едното, нито другото. Не можеше да направи абсолютно нищо.

Той щеше да си стои тук и да умре. Там, във фермата след ден-два Шотуел щеше да организира търсене. Но Шотуел нямаше да може никога да го намери, а кресливците по залез, ако не и по-рано щяха да се върнат.

Той се изсмя рязко и гърлено — смееше се на себе си.

Сита го бе победила. Тя се бе възползувала от човешката слабост, за да спечели и след това пак се бе възползувала от същата тази човешка слабост, за да си отмъсти с ярост и злоба.

Какво можеше да очаква в края на краищата? Не може да се иска от Сита да има етика като човешката. Понякога и човешките постъпки могат да изглеждат в очите на някой иноземец алогични и неблагодарни.

Той отново потърси клонче и поднови чистенето на отвора на цевта на пушката.

Някакво изтрещяване го сепна. Когато се обърна, видя Сита. Зад нея гордо пристъпваше един донаван.

Дънкан запокити клончето и вдигна оръжието.

— Не! — извика Сита остро.

С тежки стъпки донаванът се насочваше право към него и Дънкан усещаше как кожата на гърба му настръхва. Гледката бе ужасяваща. Нищо не бе в състояние да устои пред това животно. Кресливците се обръщаха и побягваха, щом го чуеха на десетки и повече мили разстояние.

Донаванът е бил наречен така на първия човек, за когото се знаеше, че е бил убит от него. А той е бил само един от многото. Списъкът на жертвите на звяра бе дълъг и не е чудно, мислеше си Дънкан. За пръв път го виждаше толкова отблизо и се вледени от страх.

Донаванът представляваше странна смесица от слон, тигър и мечка гризли. Козината му бе напълно като на гризли. Той бе най-жестокият изтребител, пръквал се някога във вселената.

Дънкан отпусна пушката. Нямаше никакъв смисъл да стреля. Само с два скока животното щеше да го връхлети.

Ако не се бе дръпнал навреме, донаванът щеше да го стъпче. Навел огромната си глава, звярът удари падналото дърво така, че то изхвърча на ярд или два. Донаванът продължи да се носи напред. Огромният му мускулест задник се метна в храстите и изчезна от погледа.

— Сега сме квит, — каза Сита. — Трябваше да търся помощ.

Опита се да свие крака си, но не усети стъпалото. Използувайки пушката като бастун, той се изправи. Реши да стъпи, но изкрещя от болка в пострадалия крак.

Той се подпря на пушката и се обърна с лице към Сита.

— Благодаря ти, приятелко, — каза той. — Не мислех, че ще го направиш.

— Няма да ме преследваш вече, нали?

Дънкан поклати глава.

— Само съм за лов в това състояние. Ще трябва да се прибирам.

— Вуата ли бе причината да започнеш да ме преследваш?

— Вуата е моето средство за преживяване, — каза Дънкан. — Не мога да те оставя да я ядеш.