Читать «Всички капани на Земята» онлайн - страница 18

Той отново си спомни как му се доплака върху кораба, когато от съзнанието му бяха изтрити величието и познанието, които бе усетил. Ала сега Ричард Дейниъл знаеше, че не е време за сълзи. Защото макар възторгът и познанието (ако изобщо имаше познание) да бяха загубени за него, той самият не бе изгубил всичко. Беше придобил ново възприятие и възможност да го използва, макар и малко несръчно. Всъщност нямаше значение, че той още не проумяваше какво бе направил, за да придобие тази способност. Беше важно само това, че я притежаваше и можеше да я използва.

Някъде отпред се викаше… някой, който, според Ричард Дейниъл, викаше вече от две-три минути.

— Хюбърт, къде си? Хюбърт, тук ли си??? Хюбърт…

Хюбърт ли?

Хюбърт ли се казваше старият робот? Нима вече бяха разбрали, че го няма?

Ричард Дейниъл скочи на крака и миг-два стоя неподвижен и нерешителен, заслушан в гласа, който викаше Хюбърт. После отново седна. „Нека си викат“, каза той на себе си. „Нека да излязат и да го търсят.“ Той беше на сигурно място в стаичката си. Беше я наел и за момента тя бе негов дом. Никой не би се осмелил да нахлуе тук.

Ала не беше дом. Колкото и усилено да си повтаряше, че е негов дом, все пак не беше. Никъде нямаше дом за него.

„Земята беше мой дом“, помисли си Ричард Дейниъл. И дори не цялата земя, а само една улица. Но точно тази част бе забранена за него завинаги. Забранена беше поради смъртта на добрата, възрастна дама. Тя бе изживяла времето си. Забранена беше и заради това, че беше избягал от нея.

Не се чувстваше уютно на тази планета, нито пък на която и да било друга, признаваше той пред себе си. Ричард Дейниъл принадлежеше на Земята, на хората от рода Барингтън, а там бе невъзможно да остане.

Може би все пак не трябваше да бяга, а да се съгласи да го преориентират. Спомни си как адвокатът му каза, че спомените могат да бъдат бреме и мъчение. Сигурно в крайна сметка би било по-разумно да бе започнал отначало.

Защото какво го очакваше с това изживяло времето си тяло и този остарял мозък? Тяло, в което на тази планета слагаха роботите, за да ги накажат и мозък, който… но не, мозъкът бе друго нещо, защото сега той имаше нещо, което компенсираше липсата на по-съвременни устройства.

Ричард Дейниъл седеше и се ослушваше. И изведнъж чу къщата — тя го викаше през хилядите светлинни години космическо пространство. Викаше го да се върне при нея. И той видя избелялата всекидневна с цялата й някогашна слава и съхранила всичките изминали години. Спомни си с жегване в сърцето и за своята малка стаичка в дъното на кухнята. Стаичка, която бе само негова.

Ричард Дейниъл стана и закрачи нагоре-надолу из стаята — три крачки, кръгом, още три крачки и пак кръгом…

Познати образи, звуци и миризми от родния дом се приближаваха все повече и повече, обвивайки го плътно. Зашеметен и слисан той се запита дали случайно нямаше такава сила… силата, дарена му от света на хиперпространството, да се пренесе с помощта на волята и разума си сред онази позната обстановка на познатата улица.

Ричард Дейниъл потрепери при тази мисъл, изплашен от тази нова сила, изплашен, че би могло да се случи. Боеше се и от себе си, навярно заради това, че бе напълно смутен и объркан. Той не беше вече верният и безупречен прислужник, а някакво побъркано същество, пътуващо из космоса, яхнало звездоплан, което бе готово да убие друго същество, и имаше куража да погледне към шеметния безкрай на хиперпространството, но все пак се боеше от сблъсъка със спомените.