Читать «Всички капани на Земята» онлайн - страница 19

Имаше нужда от разходка. Трябваше му да се поразходи из града, а може би и да отиде в провинцията. Освен това, опитвайки се да бъде колкото е възможно по-практичен, той се сети, че е необходимо да бъде пластициран — бяха го предупредили.

Ричард Дейниъл излезе и тръгна бързо по коридора. Когато прекосяваше фоайето, някой го заговори.

— Хюбърт! — извика гласът. — Къде се дяна?! Чакам те вече цял час!

Ричард Дейниъл се обърна и видя, че зад гишето стои някакъв робот. В единия от ъглите се бе облегнал друг робот, а върху гишето лежеше само един роботски мозък.

— Ти си Хюбърт, нали? — попита онзи зад гишето.

Ричард Дейниъл отвори уста и понечи да каже нещо, но не можа да продума.

— Така си и мислех — рече роботът. — Може би не ме познаваш, но аз се казвам Енди. Адвокатът беше много зает и затова съдията изпрати мене. Той смята, че е съвсем справедливо сега да направим подмяната и то колкото е възможно по-бързо. Каза, че наказанието ти е траяло по-дълго от необходимото. Смята, че ще се зарадваш като научиш, че са осъдили още един.

Ричард Дейниъл изгледа ужасен мозъка върху гишето.

Роботът посочи с ръка към тялото, подпряно в ъгъла.

— Много по-добро е от онова, преди да те извадим — рече той и весело се разсмя. — Оправихме го, лъснахме го, запълнихме всички дупки. Дори го модернизирахме малко. Съвсем по модата е. Ще имаш много по-хубаво тяло от тази страхотия, в която си напъхан.

— Не зная какво да кажа — заекна Ричард Дейниъл. — Разбирате ли, аз не съм…

— О, няма нищо — рече другият с щастлива усмивка. — Няма нужда от благодарности. Просто ти излежава наказанието си по-дълго отколкото съдията очакваше. Това е една малка компенсация.

— Тогава, благодаря ви — каза Ричард Дейниъл. — Много ви благодаря.

Беше смаян от себе си, смаян от лекотата, с която го каза и отвратен от двуличието си.

Но след като го принуждаваха, защо трябваше да отказва? Точно от това имаше нужда — съвременно тяло!

Все още му вървеше, казваше си той. Късметът му още работеше. Защото се нуждаеше точно от такова нещо, за да скрие следите си.

— Току-що го пластицирахме и прочие — рече Енди. — Ханс доста се постара.

— Ами тогава — каза Ричард Дейниъл, — да започваме.

Другият робот се усмихна.

— Не те упреквам, че нямаш търпение да се измъкнеш. Сигурно е ужасно да живееш в тази стара купчина желязо.

Той излезе иззад гишето и се приближи към Ричард Дейниъл.

— Иди там в ъгъла — посочи роботът, — и се подпри някак. Да не вземеш да паднеш, когато те разглобя. Паднеш ли и тялото ти ще стане на парчета.

— Добре — каза Ричард Дейниъл, отиде в ъгъла, подпря се и застопори ходилата си.