Читать «Всички капани на Земята» онлайн - страница 16

Мракът, замъглил зрението му, постепенно се отдръпна и той можеше отново да вижда. Изправи се полека, опипвайки тялото си, за да види до колко беше ранен. Имаше една-две дупки, но иначе беше добре.

По улицата тичаха роботи, устремили се към космодрома. Там горяха десетки огньове, а навесите и другите постройки бяха изравнени със земята от ударната вълна.

Някой го дръпна за лакътя и той се обърна. Беше старият робот.

— Имал си късмет — рече той. — Слязъл си тъкмо навреме.

Ричард Дейниъл кимна, без да каже нещо и изведнъж ужасна мисъл мина през ума му: ами ако те си мислеха, че той е виновен? Беше слязъл от звездоплана и бе признал, че е беглец. Най-неочаквано се бе втурнал към него, обзет от угризения на съвестта и с намерение да отстрани опасността. Така погледнати, всички проклети улики бяха насочени срещу него.

„За сега обаче всичко е наред“, помисли си Ричард Дейниъл. Все пак единственият друг робот, който знаеше, беше старият. Той бе единственият, с когото Ричард Дейниъл бе говорил и единственият, който изобщо знаеше, че той е в града.

„Трябва да има изход“, помисли си Ричард Дейниъл. „Трябва да има някакъв лесен изход“. Той пропъди тази си мисъл, ала тя отново се върна. Ти си сам, казваше тя. Вече си извън закона. Като отхвърли закона на хората ти се превърна в беглец и стана лесна плячка. Сега за тебе има само един закон — законът за самосъхранение.

„Но нали има и закони за роботите?“ възрази в себе си Ричард Дейниъл. „Тук в тази общност има закони и съдилища. Има място, където се възцарява справедливостта.“

„Законите на общността“, шепнеше червеят, загризал съзнанието му, „провинциални закони — малко над законите на племето. А в тези случаи пришелецът е винаги виновен.“

Ричард Дейниъл усети как страхът го обгръща със студените си пипала и без да губи и секунда повече, той разбра, че червеят в съзнанието му е прав.

Той се обърна и тръгна надолу по улицата към помещението за транзитните. Изведнъж кракът му се закачи в нещо, което не бе забелязал, препъна се и падна. Изправи се на колене и опипа пред себе си в тъмнината, за да разбере в какво се бе спънал. Беше тежко, стоманено парче — част от избухналия кораб, която бе изхвърлена чак дотук. Той хвана парчето стомана и се изправи.

— Съжалявам — рече старият робот. — Трябва да внимаваш къде стъпваш.

В думите му се долови някакъв скрит смисъл, нещо повече от онова, което означаваха самите думи, намек за стаено злорадство от владеенето на някаква тайна.

„Ти наруши няколко закона“, шепнеше червеят в съзнанието на Ричард Дейниъл. „Какво от това, че ще нарушиш още един? А защо не и сто, ако се наложи? Или всичко, или нищо! След като си дошъл до тук, не можеш да си позволиш да загубиш! Не можеш да допуснеш никой да ти се изпречва на пътя!“