Читать «Бавачките» онлайн - страница 4
Клифърд Саймък
Дийн кимна в съгласие, без да разбира много с какво точно се съгласяваше. Нищо не каза обаче, защото нямаше нужда. Започнеше ли веднъж Стъфи, нямаше спиране.
— Изглеждат съвсем честни същества. Никога не са се възползвали от нечии симпатии. Просто се настаниха тук, след като Ламонт си замина и ги остави. Не са молили никого да се застъпва за тях. Изкарваха си честно хляба през всичките тези години и никой не би могъл да очаква нещо друго от тях.
— И все пак — вметна Дийн, — ти мислиш, че те са направили нещо с децата.
— Промениха ги. Ти не си ли забелязал?
Дийн поклати отрицателно глава.
— Никога не съм мислил за това, че да го забележа. Познавам тези младежи от години. Преди тях познавах родителите и дядовците им. Как мислиш, че са се променили?
— Накараха ги да пораснат твърде бързо — отвърна Стъфи.
— Говори разбрано! — тросна се Дийн. — Кой кого е накарал да порасне твърде бързо?
— Гледачите накараха децата да пораснат твърде бързо. Ето кое не е наред с децата. Уж са тук в гимназията, а са вече възрастни.
Някъде по долните етажи се разнесе аларменото звънене на блокирал спомагателен механизъм.
Стъфи скочи на крака.
— Това е бърсалката! Бас държа, че пак се е заклещила под някоя врата.
Той се извърна и повлече крака в бърз тръст.
— Глупава машина! — изкрещя Стъфи на излизане.
Дийн отново придърпа купа листа пред себе си и взе молив. Ставаше късно и трябваше да свършва.
Ала той вече не виждаше писмените работи. Виждаше как от тях в него се взират десетки мънички лица — сериозни, с големи очи… лица, с нещо неуловимо в тях.
Дийн разбра какво бе това неуловимо нещо — то бе приближаващата старост, която се взираше в него от десетките детски лица.
Те ги накараха да пораснат твърде бързо!
— Не — каза на себе си Дийн. — Не може да бъде!
И все пак имаше ясни доказателства: високият успех, невероятният брой стипендии, неприязненото отношение към спорта. А също и общата нагласа. Липсата на младежко хулиганство! От години вече Милвил се гордееш, че в града почти няма малолетни престъпници. Спомни си как преди няколко години го помолиха да напише статия за това в едно списание за родители и учители.
Дийн се опита да си спомни какво бе написал в онази статия и малко по малко части о нея изплуваха в паметта му: разбирането на родителите, че децата им са част от семейството, а не просто придатъци; ролята, която играеха църквите в града, ударението, което училището поставяше върху обществените науки.
— Сбърках ли тогава? — запита се той. — Нима нито един от тези фактори не е бил причината, а е било нещо съвсем друго? Някой съвсем, съвсем друг?
Дийн се опита да работи, но не можа. Беше твърде разстроен. Не можеше а заличи в съзнанието си усмихнатите личица, които се взираха в него.