Читать «Бавачките» онлайн - страница 2

— Предполагам тогава — рече Дийн, развеселен, — че ние просто трябва да приемем факта.

— Но това не е нормално! — протестира треньорът. — Няма такива деца, които да мислят повече за учение, отколкото за футбол. Няма деца, които толкова да са отдадени на книгите…

— Има — рече Дийн. — Има много! Точно тук в Милвил. Трябва да погледнете средния успех от последните десет години, ако не вярвате.

— Това, което не разбирам, е, че те се държат не като деца, а като възрастни. — Треньорът поклати глава, сякаш за да каже, че изобщо нищо не проумява. — Такъв резил! Само да можеха някои от тези дънгалаци да дойдат на игрището, щяхме да създадем голям отбор.

— Тук също — вметна Дийн, — ние създаваме мъже и жени, с които Милвил в бъдеще доста ще се гордее.

Треньорът се изправи, ядосан.

— И един мач няма да спечелим! — предупреди той. — Дори „Бегли“ ще ни бият!

— Това е нещо, което няма много да ме разтревожи — отбеляза философски Дийн.

Той остана седнал зад бюрото си, заслушан в кухото отекване на стъпките на треньора, които затихваха надолу по коридора.

Чуваше също пляскането и бръмченето на портиарския спомагателен механизъм, който миеше стълбите. „Къде ли е Стъфи?“, зачуди се Дийн. „Сигурно пак се е запилял някъде.“ При наличието на всички стъргалки, миячки, бърсалки и всякакви други механични изобретения, на Стъфи му оставаше много свободно време. Обаче на младини той бе свършил доста работа — не сядаше от тъмно до тъмно. Бе първокласен портиер!

Ако не беше недостигът на работна ръка, Стъфи щеше да бъде пенсиониран още преди няколко години. Но вече не пенсионираха хората така, както едно време. Сега, след като стигна звездите, човекът можеше да върши много повече неща. Ако пенсионираха хората както преди, помисли си Дийн, той самият щеше да остане без работа.

А нищо не би му било по-омразно от това. Защото гимназията „Милвил Хай“ беше негова. Той я бе създал. Повече от петдесет години бе живял за „Милвил Хай“, първо като млад и амбициозен учител, после — директор, а сега, през последните петнадесетина години и като неин управител.

Беше дал всичко, което имаше и то му се отплащаше. Гимназията беше за него жена, дете, семейство. Начало и край. „И аз съм доволен“, казваше си Дийн, „доволен в този петъчен ден на новата учебна година, със Стъфи, който се е запилял някъде из сградата и никакъв футболен отбор… или поне почти никакъв.“

Той стана иззад бюрото си и се загледа през прозореца. Една студентка, която беше закъсняла да се прибере у дома, прекосяваше поляната. Дийн си помисли, че я познава, макар напоследък очите му да не виждаха добре надалече.

Той примижа още повече, за да я види и бе почти сигурен, че е Джуди Чарлстън. Познаваше дядо й на младини, а момичето, според Дийн, имаше походката на дядо си. Засмя се на своя спомен.

Припомни си, че Чарлстън бе хлъзгав и изврътлив в работата си. Веднъж се бе заплел в някаква афера с обшивки за реактори, които трябваше да се използват в звездопланите.

Дийн разтърси глава, опитвайки се да се отърве от спомена и да не мисли за едно време. Беше признак за старост: зората на второто детство.