Читать «Бавачките» онлайн - страница 5
Клифърд Саймък
Най-сетне той нахвърля писмените работи в чекмеджето и стана от стола си. Облече протритото си палто и нахлупи върху сребреещата си коса старата, черна филцова шапка.
На долния етаж Стъфи прибираше и последния спомагателен механизъм в шкафа за през нощта. Беше вбесен.
— Закачила се бе в една от решетките на парното! — фучеше Стъфи. — Ако не бях долетял за нула време, щеше да съсипе отоплителната система!
После поклати мрачно глава и добави:
— Тия машини са хубаво нещо, когато са в изправност. Ама само нещо ей толкоз да се случи и веднага изпадат в паника. По-добре си бяхме преди, Джон.
Стъфи затръшна вратата, след като набута в шкафа и последната тромава машина и ядно врътна ключа.
— Стъфи, ти добре ли познаваше Ламонт Стайлс? — попита Дийн.
Стъфи поглади мустаците си доволно и замислено.
— Познавах го добре — рече той. — Ламонт и аз отраснахме заедно. Ти беше малко по-голям и беше преди нас.
Дийн бавно кимна с глава.
— Да, спомням си, Стъфи. Странно как ти и аз си останахме тук, в родния град. Толкова други го напуснаха.
— Ламонт го напусна, когато бе на седемнадесет години. Нямаше за какво толкова да остане. Майка му почина, баща му се напиваше до смърт, а и самият Ламонт на няколко пъти загазваше. Всички бяха единодушни, че Ламонт няма да свърши добре.
— Трудно е за едно момче, когато целият град се обърне срещу него.
— Така е — съгласи се портиерът. — Никой не беше на негова страна. На заминаване ми каза, че един ден ще се върне и ще им даде да се разберат, но аз си помислих, че само се прави на важен. Като децата, нали разбираш? Те обичат да се фукат.
— Но си сбъркал — рече Дийн.
— Никога не съм бъркал повече отколкото тогава, Джон.
Защото Ламонт Стайлс се бе върнал повече от тридесет години, след като беше напуснал. Бе се върнал в старата и очукана от времето къща на „Мейпъл Стрийт“, която през всичките самотни години го бе очаквала празна. Беше се завърнал старец, макар че наближаваше петдесетте. Едър и мускулест, въпреки снежнобялата си коса и лице, на което кожата сякаш бе ощавена от многото чужди слънца; беше се завърнал от скитанията си сред далечните звезди.
Ала той бе чужденец. Градът го помнеше, но Ламонт го беше забравил. Годините, прекарани в чужди земи, бяха пропъдили спомена за града и го бяха преиначили в съзнанието му. Онова, което той помнеше, беше повече фантазия, отколкото истина — фантазията, изтъкана от безкрайните години, през които той си бе спомнял,у както и от безкрайните години на копнеж и омраза.
— Трябва да тръгвам — рече Дийн. — Кери е приготвила вечерята. Тя не обича храната да изстива.
— Лека нощ, Джон — каза портиерът.
Слънцето почти се бе скрило, когато Дийн излезе от училището и тръгна надолу по тротоара. Беше по-късно, отколкото той си мислеше. Кери щеше много да му се сърди и да го гълчи.
Дийн захихика вътрешно. Нямаше друга като Кери.
Не му беше съпруга, защото той не беше женен. Нито му бе сестра или майка — и двете бяха починали. Беше му икономка, останала вярна през всичките тези години — и му бе малко като съпруга и сестра, а понякога дори и като майка.