Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 37

— Вашингтон, обаче — продължи Кети, — ето това е място, което обичам. Особено Белия дом. Очарова ме. Мога да стоя с часове край високата желязна ограда и просто да го гледам.

— Вие — казах, — както и милиони други хора. Винаги има хора, които бавно се разхождат покрай оградата и надничат през нея.

— Обичам катеричките — призна тя. — Онези нахални животинки, които се приближават до оградата на Белия дом да изпросят нещичко, а понякога излизат на тротоара и подушват обувките ви, после се изправят на задните си крачета, и ви гледат с мъничките си мънистени оченца.

Засмях се, като си спомних катериците.

— Те явно са си намерили мястото в живота — изкоментирах аз.

— Говорите така, сякаш им завиждате.

— Възможно е — признах. — Катеричката, както си представям, има доста простичък живот, докато човешкият е станал прекалено усложнен. Ние ужасно сме объркали нещата. Навярно не повече, отколкото преди, но въпросът е, че нещата не се подобряват. Може би даже се влошават.

— Ще напишете ли за това в книгата си?

Погледнах я изненадано.

— О — рече Кети, — всички знаят, че сте се върнали да пишете книга. Питам се, сами ли са го отгатнали или сте го казали на някого?

— Предполагам, че съм го споменал пред Джордж.

— Това е било достатъчно — заключи тя. — Всичко, което трябва да направите, е да кажете на един-единствен човек каквото и да е. Най-много след три часа, хората в селото ще научат думите ви. Още утре до обяд ще се знае, че сте ме изпратили до вкъщи и че сте платили десет долара за кошничката ми. Какво ви прихвана да предложите толкова много?

— Това не беше изфукване — обясних аз. — Допускам, че някои хора ще го изтълкуват така, и съжалявам за това. Предполагам, че не е трябвало да го правя, но онези трима хулигани до вратата…

Тя кимна.

— Разбирам какво имате предвид. Двете момчета на Болърд и хлапака на Уилямс. Не трябва обаче да им обръщате внимание. За тях бяхте лесна жертва. Новодошъл, и то от града. Просто трябваше да ви покажат…

— Е, аз им показах — прекъснах я, — и предполагам, че бе също така детинско от моя страна, както и от тяхна. И съвсем не е оправдано, тъй като трябваше да съм по-благоразумен.

— Докога възнамерявате да останете? — попита Кети.

Усмихнах й се.

— Все още ще съм тук, когато се върнете през септември…

— Нямах предвид това.

— Знам. Книгата, обаче, ще отнеме доста време. Не смятам да я пришпорвам. Ще я обмисля добре и ще се постарая да напиша най-доброто, на което съм способен. Освен това имам да наваксвам доста в риболова. През всичките тези години съм мечтал да отида да ловя риба. Може би и на лов през есента. Струва ми се, че тук има много диви патици.

— Така е — каза тя. — Всяка есен много от местните хора ходят на лов за тях и в продължение на седмици единственото, което се обсъжда, е кога ще започнат да долитат от север.

Така щеше и да бъде, знаех го. Това бе обаянието и притеглянето на селце като Пайлът Ноб — приятното усещане, че знаеш какво си мислят другите хора и можеш да се присъединиш към тях на сладки приказки, да седиш край печката в магазина и да разговаряш за това кога ще долетят дивите патици от север, или как е започнала да кълве рибата в Пъдарското блато, или как последният дъжд е напоил царевицата, или как силната буря през нощта е съсипала всичкия овес и ечемик. Спомних си, че едно време край печката имаше стол и за баща ми — стол, заеман по право и по привилегия едновременно. Запитах се, докато се разхождах през тази ухаеща на люляк вечер, дали щеше да има стол и за мен.