Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 38

— Ето, че стигнахме — рече Кети, като сви по пътека, която водеше към голяма бяла двуетажна къща, почти скрита сред дървета и храсти. Спрях и се загледах в постройката, като се опитвах да я възкреся в спомените си.

— Къщата на Форсайт — подсети ме тя. — Къщата на банкера Форсайт. Настаних се тук още преди три години когато започнах да преподавам в местното училище.

— Ами банкерът…

— Починал е. Умрял преди десетина години или повече, доколкото знам. Вдовицата му обаче все още живее тук. Сега е грохнала старица. Полусляпа е и се движи с бастун. Казва, че се чувствала самотна съвсем самичка в голямата къща. Затова ме и приюти.

— Кога заминавате?

— След ден-два. Ще си пътувам с колата и не бързам особено. Какво да правя тук цяло лято. Миналата година ходих на летен курс, но този път съм решила да го пропусна.

— Значи бих могъл да ви видя отново преди да заминете?

По някаква причина, която не се опитах да разбера, знаех, че искам да я видя пак.

— Е, не знам. Ще съм заета…

— Може би утре вечер. Каня ви да вечеряте с мен. Наоколо трябва да има някое местенце, където бихме могли да отидем с колата. Там където има хубава храна и вино.

— Може да е забавно — каза тя.

— Ще дойда да ви взема — предложих. — Удобно ли ще е например в седем?

— Да, напълно — съгласи се тя, — и благодаря, че ме изпратихте.

Това бе знак да си вървя, но аз се поколебах.

— Можете ли да си влезете? — попитах доста глупаво. — Имате ли ключ?

Кети се засмя.

— Имам ключ, но няма нужда да го използвам. Тя ме чака и в момента ни наблюдава.

— Тя?

— Мисис Форсайт, разбира се. Макар и да е полусляпа, тя знае всичко, което става, и ме държи изкъсо. Никога няма да ми се случи нищо лошо, докато тя се грижи за мен.

Почувствах се донякъде развеселен, а също леко ядосан и разочарован. Бях забравил, разбира се, че не можеш да отидеш никъде, нито да направиш нещо, без някой да те наблюдава и да разбере, а след това да предаде информацията на всички останали в Пайлът Ноб.

— До утре вечер — казах леко сковано, усещайки онези очи, които ни следяха от прозореца.

Останах неподвижен на мястото си и видях как Кети се изкачи по стъпалата на обвитата с лозница веранда. Преди да стигне вратата, тя се отвори и навън се разля поток от светлина. Кети бе права. Мисис Форсайт ни беше наблюдавала.

Обърнах се, излязох през градинската врата и тръгнах надолу по улицата. Луната се бе издигнала над Тиквата на лоцмана — голямата скала с отвесен склон на изток от селото, използвана едно време за ориентир от лоцманите и която бе дала на селцето името си — Пайлът Ноб. Лунната светлина, която проникваше през високите брястове от двете страни на улицата, рисуваше шахматни шарки върху тротоара и въздухът бе изпълнен с аромата на люляците, които растяха в съседните дворовете.