Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 34

Джордж вдигна високо кошницата, която държеше.

— Тази тук — продължи той — е именно такъв тип кошница, каквато бих желал да ви препоръчам. Казвам ви, приятели, тази изглежда доста тежичка. В нея има няколко пакетчета хубава храна, а и по начина, по който е украсена, и всичко останало, бих казал, че дамата, която я е приготвила, навярно е обърнала не по-малко внимание на нещата, с които ще я напълни, отколкото на това как кошницата й ще изглежда отвън. За ваше сведение мога да добавя, че долавям аромата на добре изпечено пиле. А сега — запита само след миг, — колко давате за нея?

— Един долар — провикна се някой и веднага друг качи на два, а после от дъното на стаята се чу предложение за два и половина.

— Два долара и половина — рече Дънкан с огорчение и изненада. — Нима ще спрете на два и половина? Дори да купувахте тази кошница на килограм, пак щеше да е ужасно евтино. Не чух ли…

Някой предложи три долара и качвайки всеки път ту по петдесет, ту по двайсет и пет цента върху тази цена, Джордж успя да стигне до четири и седемдесет и пет, за които най-накрая я продаде.

Огледах хората. Всички бяха дружелюбно настроени, забавляваха се добре заедно със съседите си и се чувстваха приятно. В този момент цялото им внимание бе насочено към разпродажбата на кошниците, но по-късно щеше да има време за приказки и знаех, че ще разменят някоя и друга клюка. Щяха да говорят за реколтата, за риболова, за новия път, за който говореха от двайсет години или дори повече, но той така и не бе построен и затова отново се приказваше за него, за поредния скандал (понеже винаги имаше някакъв скандал, макар най-често от съвсем незначителен характер), за проповедта на свещеника от предишната неделя, за стареца, починал неотдавна, който бил обичан от всички тях. Щяха да си говорят за много неща, после щяха да се приберат по домовете си през тази мека пролетна вечер и щяха да мислят за малките си тревоги и грижите на съседите си, но никой нямаше да е смазан от огромни обществени проблеми. „Колко е добре“ — казах си — „да живее човек някъде, където няма мрачни и изтощаващи обществени проблеми.“

Усетих някой да ме дърпа за ръкава, вдигнах очи и видях Линда Бейли.

— Трябва да наддаваш за тази кошница — прошепна тя. — Изработена е от дъщерята на свещеника. Много хубаво момиче. Ще ти е приятно да се запознаеш с нея.

— Откъде знаеш — почудих се, — че това е кошницата на дъщерята на свещеника?

— Просто знам — рече тя. — Хайде, включи се в наддаването.

Цената бе стигнала до три долара, аз предложих три и половина и веднага от другата страна на стаята някой даде четири. Обърнах поглед към мястото, откъдето дойде предложението, и видях да стоят прави до стената трима млади мъже, явно в началото на двайсетте. Когато погледнах към тях, забелязах, че и тримата ме наблюдават, и ми се стори, че се подсмихват злобно.